Уикендът на Остърман

— Мисля, че винаги го правя, по един или друг начин.

— Имам предвид нещо като историята в Сан Диего.

Джоу Кардоне внимателно наблюдаваше Остърман, чудейки се дали ще изпадне в подробности. Сан Диего беше операция, свързана с мафията.

— Не ми е известно. Моите хора проучват много области, но едва ли има нещо подобно. Или поне така мисля. Повечето от най-добрите ми сътрудници действат без никакви ограничения… Нима се опитваш да свържеш случилото се в сряда с нещо, насочено срещу мен?

— Не ти ли е дошло наум? — попита Тримейн.

— Не, по дяволите! Аз съм професионален журналист. Ти тревожиш ли се, когато работиш върху заплетено дело?

— Понякога.

— Четох за предаването ти миналата неделя. — Кардоне седна на дивана до Тримейн. — Ралф Аштън има приятели по върховете.

— Това е налудничаво.

— Не непременно. — Кардоне се затрудни с „непременно“. — Познавам го. Той е отмъстителен човек.

— Аштьн не е луд — подхвърли Остьрман. — Не, не би могло да бъде нещо подобно.

— Защо трябва да бъде нещо друго, а не обир? — Танър запали цигара. Опитваше се да наблюдава лицата и на тримата мъже.

— Защото, дявол да го вземе, така не се прави обир! — възкликна Кардоне.

— О? — Тримейн погледна Кардоне, който седеше до него на дивана. — Ти специалист ли си по обирите?

— Не повече от теб, адвокате — отговори Джоу.

* * *

В началото на уикенда имаше нещо неестествено; Али го почувства. Може би гласовете бяха по-високи от обичайното, смехът — по-подчертан.

Обикновено, когато Бърни и Лийла пристигнеха, всички спокойно подхващаха разговор за семействата си. Обсъждаха въпроси, засягащи децата, решения, свързани с кариерата — те винаги изпълваха първите няколко часа. Мъжът й наричаше това „синдром на Остьрман“. Бърни и Лийла правеха така, че да изпъкне най-доброто у всички тях. Караха ги да говорят, да разговарят истински помежду си.

Сега никой не беше изявил желание да сподели нито едно значимо лично преживяване. Никой не беше поставил на обсъждане нито една жизненоважна част от живота си напоследък — с изключение, разбира се, на ужасната случка в сряда следобед.

От друга страна, Али осъзнаваше, че все още се безпокои за мъжа си — за оставането му вкъщи, за сприхавостта му, за странното му поведение от сряда следобед, за всички останали може би си въобразяваше.

Другите жени се бяха оттеглили при мъжете си. Алис прибра остатъците от вечерята. Децата вече бяха в леглата. А на нея повече не й се слушаха приказките на Бети и Джини за прислужниците. Тя можеше да си позволи прислужница! Те можеха да си позволят прислужница! Но Али не искаше да има прислужница! Навремето баща й имаше прислужници. Наричаше ги „стажантки“. „Стажантки“, които чистеха, метяха, сервираха…

Майка й ги наричаше „прислужници“. Али спря да мисли и се зачуди дали не е пила повече, отколкото може да носи. Развъртя крана и наплиска лицето си със студена вода. В кухнята влезе Джоу Кардоне.

— Шефът ми заяви, че ако искам пиене, трябва да си налея сам.

Не ми казвай къде е, тук всичко ми е познато.

— Налей си, Джоу. Виждаш ли всичко, което ти трябва?

— Разбира се. Прекрасен джин, хубав тоник… Ей, какво има? Плачеш ли?

— Защо трябва да плача? Просто си наплисках лицето с вода.

— Целите ти бузи са мокри.

— От водата е.

Джоу остави бутилката с тоник и се приближи към нея.

— Неприятности ли имате с Джони?… Този следобед в сряда… Е, шантав обир, Джони ми обясни… Но ако е било нещо друго, щяхте да ми кажете, нали? Имам предвид, че ако той си играеше с акули, нямаше да скриете от мен, нали?

— С акули?

— С акули, които отпускат заеми. Имам клиенти в „Стандард Мючуъл“. Дори и малко акции. Познавам компанията… Ти и Джони живеете много добре, но шейсет хиляди долара, които остават след данъците, вече не са много пари.

Алис Танър затаи дъх.

— Джон печели добре!

— Всичко е относително. Според мен Джон съвсем се е оплел. Не може да вземе властта, а не иска да изпусне малкото кралство и да опита нещо по-добро. Ваша работа. Но искам да му предадеш… Аз съм му приятел. Добър приятел. И съм чист. Абсолютно чист. Ако има нещо, кажи му да ми се обади, чу ли?

— Джоу, трогната съм. Наистина съм трогната. Но не мисля, че е необходимо. Наистина не мисля.

— Но ще му кажеш, нали?

— Ти сам му кажи. Между Джон и мен има безмълвно споразумение. Вече никога не обсъждаме заплатата му. Защото, ако говорим откровено, аз съм съгласна с теб.

— Тогава имате проблеми.

— Не си прав. Нещата, които за теб са проблем, за нас може да не са.

— Дано да е така. Кажи му и това.

Кардоне бързо се върна до бара и взе чашата си. Преди Али да успее да отговори, той излезе и се върна във всекидневната. Джоу искаше да й каже нещо, а тя не го разбра.

* * *

— Никой не е упълномощил теб или който и да било член на което и да е средство за масова информация да се провъзгласява за непогрешим защитник на истината! Писна ми! Всеки ден се сблъсквам с подобни неща. — Тримейн стоеше пред камината, а гневът му беше явен за всички.

— Разбира се, че не сме непогрешими — отвърна Танър. — Но никой не е дал право на съда да ни забранява да търсим информация колкото може по-обективно.