Уикендът на Остърман

— Щом тази информация е в ущърб на някой клиент или на опонента му, нямаш право да я огласяваш публично. Ако е истинска, тя ще бъде изслушана в съда. Изчакай решението му.

— Не е възможно и ти го знаеш.

Тримейн замълча, усмихна се леко и въздъхна.

— Така е. Реално погледнато, няма отговор.

— Сигурен ли си, че искаш да намериш отговор? — попита Танър.

— Разбира се.

— Защо? Ти имаш полза. Ако спечелиш делото, добре. Ако загубиш, твърдиш, че съдът е бил повлиян от пристрастната преса. Обжалваш.

— Много рядко се печели след обжалване — каза Бърнард Остърман, който седеше на пода пред дивана. — Дори и аз го знам. Подобни дела придобиват известност, но са много редки.

— Обжалването струва пари — добави Тримейн, свивайки рамене.

— В повечето случаи хвърлени на вятъра. Особено обжалването, свързано с обединяването на фирми.

— Тогава накарай пресата да се въздържи, когато делото е заплетено. Просто е. — Джоу допи чашата си и погледна многозначително Танър.

— Не е просто — каза Лийла, седнала в кресло срещу дивана. — Защото пресата прави преценка. Кой да й наложи да се въздържи? Не е ясно. Ето какво има предвид Дик.

— С риск да обидя мъжа си, не дай Боже — изсмя се Вирджиния, — мисля, че информираната публика е не по-малко важна от непредубедения съд. Може би дори са свързани. Аз съм на твоя страна, Джон.

— Отново преценка — отвърна мъжът й. — Въпрос на мнение. Какво е истинска и какво е интерпретирана по някакъв начин информация?

— Нечия истина — каза Бети хладно. Наблюдаваше мъжа си. Той пиеше прекалено много.

— Чия истина? Коя истина?… Хайде да създадем хипотетична ситуация. Между Джон и мен. Да речем, че работя шест месеца върху сложно дело, свързано с обединение на фирми. Като етичен адвокат, аз се занимавам с хората, в чиято кауза вярвам — посредством обединяване на няколко компании се спасяват стотици работни места, фирми, които са пред фалит, изведнъж се съживяват. Тогава се явяват няколко души, които са засегнати — поради собствената си некадърност — и започват да крещят за съдебна възбрана. Да предположим, че се свържат с Джон и започнат да викат: „Нечестно.“ Защото те имат вид, обърнете внимание, имат вид на онеправдани хора. Джон посвещава на каузата им една минута, само една минута екранно време за цялата страна. Мигновено делото ми става предрешено. И не ми говорете, че съдът не е подложен на натиск от страна на средствата за масова информация. Една минута в ефир срещу шест месеца в съда.

— Мислиш ли, че ще позволя това? Мислиш ли, че някой от нас би го направил?

— Имаш нужда от подходящ материал. Винаги имаш нужда от подходящ материал! Понякога не разбираш! — Гласът на Тримейн стана по-силен.

Вирджиния се изправи.

— Нашият Джон не би го направил, скъпи… Аз съм за още едно кафе.

— Сега ще донеса — каза Алис и стана от дивана. Гледаше Тримейн, стресната от внезапната му ярост.

— Остави на мен — отговори й Джини, влизайки във вестибюла.

— Искам едно питие. — Кардоне подаде чашата си, очаквайки някой да я вземе.

— Готово, Джоу. — Танър взе чашата му. — Джин с тоник?

— Тази вечер пия това.

— И прекратяваш — добави жена му.

Танър влезе в кухнята и започна да приготвя питието на Кардоне. Джини беше до печката.

— Подгрявам кафето.

— Благодаря.

— Непрекъснато се сблъсквам с този проблем. Кафето винаги е студено.

Танър тихо се изсмя и изсипа тоника. После осъзна, че Джини правеше забележка, доста неприятна забележка.

— Казах на Али да купи електрическа кафеварка, но тя не иска.

— Джон?

— Да?

— Нощта е хубава. Хайде всички да поплуваме.

— Защо не? Добра идея. Ще подготвя филтъра на басейна. Нека да занеса чашата на Джоу.

Танър се върна във всекидневната точно навреме, за да чуе първите тактове на „Мандарина“. Али беше сложила плоча, наречена „Хитове от вчера“.

Присъщите реакции, смехът, който винаги следваше, когато разпознаеха мелодията.

— Заповядай, Джоу. Някой друг да иска нещо?

Последва хор от „Не, благодаря“. Бети беше станала и стоеше с лице към Дик Тримейн до полицата над камината. Танър си помисли, че изглеждаха така, сякаш са се карали. Али беше до стереото и показваше на Бърни гърба на обложката на плочата. Лийла Остърман седеше срещу Кардоне и го наблюдаваше как довършва своя джин с тоник, явно ядосана, че пие толкова бързо.

— Джини и аз ще хлорираме водата в басейна. Ще се изкъпем, съгласни ли сте? Всички, предполагам, си носите банските костюми. Ако нямате, в гаража ще се намерят най-малко десетина.

Дик погледна Танър. Странен поглед, помисли си журналистът.

— Не навивай Джини за този проклет филтър. Аз се въздържам, твърдо. Никакъв басейн.

— Защо? — попита Кардоне.

— Наоколо има твърде много деца.

— Можем да поставим оградата — каза Джоу, като небрежно повдигна рамене.

Танър тръгна през кухнята към задната врата. Чу след себе си внезапен изблик на смях, но това не беше смях на хора, които се веселят. Беше пресилен, жесток смях.

Беше ли прав Фасет? Нима „Омега“ даваше признаци за съществуването си? Дали враждебността бавно изплуваше на повърхността?

Излезе навън и тръгна към филтърната кутия на басейна.

— Джини?