Уикендът на Остърман

— Така ли? Не съм чул.

— Ти се занимаваш с новините, а не с програмите.

Танър извали пакет цигари и предложи на Лийла. Докато й палеше цигарата, видя безпокойството, напрежението в очите й.

— За Бърни има работа. Ти и той донесохте на агенциите много пари. Няма да има проблеми — дяволски убедителен е.

— Страхувам се, че само убедителност не стига — каза Лийла. — Освен ако не искаш да работиш на процент за култура, която няма за цел да печели… Не, нужно е влияние. Огромно влияние, достатъчно, за да накара хората с пари да променят решението си. — Лийла дръпна силно от цигарата си. Избягваше втренчения поглед на Танър.

— Той в състояние ли е да го направи?

— Възможно е и да успее. Думата на Бърни се чува много повече, отколкото думата на който и да било друг писател по крайбрежието. Както казват те, той има „тежест“… И тя се разпростира чак до Ню Йорк, честно ти казвам.

Танър усети, че не му се говори. Беше прекалено болезнено. Лийла почти му беше казала, мислеше си той, почти беше оповестила силата на „Омега“. Естествено, Бърни щеше да направи това, което искаше. Бърни лесно можеше да накара хората да променят или да отменят решенията си. Или ако не той, „Омега“ беше в състояние да го направи, а Бърни беше част от нея — част от тях.

— Да — отговори тихо Танър. — Вярвам ти. Бърни е голям човек.

За миг замълчаха, а после Лийла каза рязко:

— Доволен ли си?

— Какво?

— Попитах те дали си доволен. Разпитваше ме като ченге. Ако искаш, мога дори да ти дам списък на срещите му. Има фризьорски салони, универсални магазини — хората, сигурна съм, ще потвърдят, че съм била там.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Прекрасно знаеш! Ако не си забелязал, вътре веселбата не е много голяма. Всички се държим така, сякаш никога не сме се виждали, сякаш не харесваме новите си познати.

— Аз нямам нищо общо. А вие може би ще трябва да се погрижите за себе си.

— Защо? — Лийла пристъпи назад. На Танър му се стори, че изглежда объркана, но не повярва на преценката си. — Защо трябва да го правим? Какво има, Джон?

— Не можеш ли ти да ми кажеш?

— Боже мой! Ти го преследваш, нали? Преследваш Бърни.

— Не, не го преследвам. Аз не преследвам никого.

— Чуй ме, Джон! Бърни е готов да даде живота си за теб! Нима не знаеш?

Лийла Остьрман хвърли цигарата на земята и се отдалечи.

* * *

Когато Танър се канеше да отнесе кофата с хлорната вар в гаража, Али излезе навън с Бърни Остърман. За миг той се зачуди дали Лийла им беше споменала нещо. Жена му и Бърни просто искаха да знаят къде е сложил газираната вода и да му кажат, че всички си обличат банските костюми.

Тримейн стоеше в преддверието на кухнята с чаша в ръка и наблюдаваше тримата как си говорят, Изглеждаше неспокоен, помисли си Танър.

Влезе вътре и остави пластмасовата кофа в ъгъла до тоалетната на гаража. Там беше най-хладно. Вратата на кухнята се отвори и Тримейн слезе по стълбите.

— Искам да поговорим за минута.

— Добре.

Тримейн се обърна на една страна и се промъкна покрай триумфа.

— Не съм те виждал да я караш.

— Ненавиждам я. Да влизам и да излизам от нея за мен е убийство.

— Ти си едър мъж.

— А колата е малка.

— Аз… Аз исках да ти кажа, че съжалявам за глупостите, които ти надрънках. С теб нямам никакъв спор. Преди няколко седмици изгърмях по едно дело от някакъв репортер от „Уолстрийт Джърнъл“. Можеш ли да си представиш? „Джърнъл“! Компанията ми реши да не продължава делото.

— Свободна преса или справедлив процес. Дяволски валиден аргумент. Не съм се засегнал.

Тримейн се подпря на триумфа. Внимателно подбираше думите.

— Преди няколко часа Бърни те попита — говореше за случката в сряда — дали не работиш върху нещо, подобно на историята в Сан Диего. Не знам много за нея, само виждам, че все още я споменават във вестниците.

— Твърде много я раздухват. Серия от подкупи на пристанището, според мен типични за промишлеността.

— Не бъди толкова скромен.

— Не съм. Беше дяволски трудна работа и аз почти стигнах до „Пулицър“. На нея дължа цялата си кариера.

— Добре… Хубаво… А сега — край на играта. Разследваш ли нещо, свързано с мен?

— Не ми е известно… Това казах и на Бърни; имам на щат над седемдесет души, които пряко се занимават със събиране на новини. Не ги карам всеки ден да ми докладват.

— Нима искаш да ми кажеш, че не знаеш какво правят?

— Напротив — отвърна Танър с лека усмивка. — Одобрявам разходите. Нищо не може да бъде оповестено без мое съгласие.

Тримейн се отдръпна.

— Добре. Да говорим честно… Преди петнайсет минути Джини се върна във всекидневната. Живея шестнайсет години с тази жена. Познавам я… Беше плакала. Излезе навън с теб и дойде разплакана. Искам да знам защо.

— Не мога да ти отговоря.

— Мисля, че е по-добре да се опиташ!… Ненавиждаш парите, които изкарвам, нали?

— Не е вярно.

— Разбира се, че е вярно! Мислиш, че Али не ми го е казвала зад гърба ти? А сега хитро, безцеремонно ми заявяваш, че нищо не може да бъде оповестено без твое съгласие. Това ли каза на жена ми? И аз трябва да науча подробностите от нея? Една съпруга не може да дава показания, нас ли предпазваш? Какво искаш?