Уикендът на Остърман

— Всички се държите като деца и аз мисля, че е време за Джоу да се прибира вкъщи.

— Аз… Аз смятам, че можем да изпием още по едно преди лягане — предложи Танър. — Какво ще кажете?

— За Джоу го направи по-слабо — отговори Бети с усмивка.

— Естествено — съгласи се Бърни.

— Ще приготвя питиетата. — Танър тръгна към вратата. — Всички ли ще влезете вътре?

— Една минута, Джони! — Беше Кардоне с широка усмивка на лицето. — Аз съм непослушно момче, ето защо трябва да ти помогна. Така или иначе ще ходя до тоалетната.

Танър влезе в кухнята преди Кардоне. Беше смутен, объркан. Очакваше, че след като Джоу изкрещя името Цюрих, всичко ще свърши. Цюрих беше ключовата дума, която би приближила края. И все пак това не се случи.

Стана тъкмо обратното. Положението беше овладяно, овладяно от човек, от който най-малко можеше да се очаква, от Бети Кардоне.

Изведнъж чу трясък зад себе си. Във вестибюла стоеше Тримейн и гледаше падналия на пода Кардоне.

— Добре, ставай планина от принстънски мускули. Та той Припадна!… Хайде да го вкараме в моята кола. Тази вечер аз съм шофьор.

Припаднал? Танър не вярваше. Да, Кардоне беше пиян. Но беше далеч от припадъка.

* * *

Тримата мъже бързо се облякоха и вкараха отпуснатия, залитащ Кардоне на предната седалка в колата на Тримейн. Бети и Джини седнаха отзад. Танър непрекъснато наблюдаваше лицето на Джоу, особено очите му, за да види дали не се преструва. Не откри нищо подобно. И все пак според Танър в държанието му имаше фалш. Пресилените движения на Кардоне бяха прекалено точни. Дали Джоу не мълчеше, за да изпита останалите, мислеше си той.

Или собствените му преценки бяха изкривени от нарастващото напрежение?

— По дяволите! — възкликна Тримейн. — Забравих си сакото вътре.

— Ще ти го донеса утре сутринта в Клуба — каза Джон. — Ще се видим там в единайсет.

— Не, по добре е да си го взема. В джоба си имам бележки, може да ми потрябват… Изчакай тук с Бърни, ще се върна след секунда.

Дик изтича вътре и взе сакото си от един стол във вестибюла. Погледна към Лийла Остърман, която лъскаше повърхността на масата във всекидневната.

— Ако изчистя тези кръгове, може би на семейство Танър ще им остане маса — каза тя.

— Къде е Али?

— В кухнята. — Лийла продължи да търка масата.

Когато Тримейн влезе в кухнята, Али зареждаше машината за миене на чинии.

— Ох!… Дик! Добре ли е Джоу?

— С Джоу всичко е наред… Как е Джон?

— Не е ли навън с теб?

— Аз съм тук, вътре.

— Късно е, пък и съм прекалено уморена, за да се шегувам.

— Едва ли някога съм бил по-сериозен… Ние сме добри приятели, Али. Вие с Джон означавате много за нас, за Джини и мен.

— И при нас е така, знаеш го.

— Мислех, че го знам. Наистина вярвах… Чуй ме… — Лицето на Тримейн беше червено. Непрекъснато преглъщаше, неспособен да спре силното трепкане на лявата си вежда. — Не правете преценки. Не позволявай на Джон да прави журналистически преценки, които нанасят вреда на хората, освен, ако не е сигурен, че разбира постъпките им.

— Не ми е ясно какво…

— Много е важно — прекъсна я Тримейн. — Той трябва да го разбере. Аз никога не правя подобна грешка в съда. Винаги се опитвам да разбера.

Алис схвана заплахата.

— Предлагам да кажеш тези неща на самия него.

— Направих го, а той не ми отговори. Ето защо се обръщам към теб… Не забравяй, Али. Никой не е точно такъв, какъвто изглежда. Но някои от нас просто са по-находчиви. Не забравяй това!

Тримейн се обърна и излезе от кухнята. След секунда Али чу да се затваря предната врата. Погледна празния вестибюл и усети нечие присъствие. Със сигурност беше доловила шум от тихи стъпки. Някой беше минал през столовата и стоеше скрит в килера зад ъгъла. Тя тихичко се приближи до вратата. Когато влезе в малката тясна стая, видя Лийла, която стоеше изправена неподвижно до стената и се взираше напред.

Лийла беше чула разговора в кухнята. Тя зяпна, когато видя Али, а после се засмя, без ни най-малко да й е весело. Знаеше, че са я хванали.

— Дойдох да взема друг парцал. — Лийла вдигна един парцал и се върна в столовата, без да каже нито дума повече. Али стоеше в средата на килера и си мислеше какви ужасни неща им се случваха. Нещо влияеше зле върху живота на всеки един в къщата.

* * *

Лежаха в леглото — Али по гръб, Джон на лявата си страна, далеч от нея. Семейство Остьрман беше отсреща в гостната. За първи път оставаха насаме тази нощ.

Али знаеше, че мъжът й е изтощен, но не можеше повече да отлага въпроса. Всъщност може би не беше въпрос, а констатация.

— Имаш неприятности с Дик и Джоу, нали?

Танър се обърна в леглото и погледна към тавана почти облекчено. Очакваше въпроса и беше подготвил отговора. Още една лъжа, свикваше с лъжите. Но оставаше още толкова малко време — Фасет беше обещал. Започна бавно, като се опитваше да говори делово.

— Ти си дяволски умна.

— Така ли? — Тя се обърна на една страна и погледна мъжа си.

— Неприятно е, но ще мине. Нали си спомняш, че ти казах за онези акции, които Джим Лумис се опитваше да пробута във влака?

— Да. Не искаше Джанет да ходи на обед… у семейство Лумис, така ли беше?