Уикендът на Остърман

— Естествено, всичко е относително, не фантазирам. Казвам, че ни управляват сили, които вече не са под наша власт. Стигнали сме векът на специализацията, което напомня погребален звън. Живеем и работим в определените за нас кръгове. Нямаме право да пресичаме линиите, дори да се оглеждаме. Ти повече от мен, страхувам се. Аз поне имам известен избор с каква глупост да се захвана. Но независимо от всичко, с глупост. Ние сме смазани.

— Държа на своето. Не се оплаквам. Пък и рисковете са ми известни.

— Но нямаш поддръжници! Нямаш нищо! Не можеш да си позволиш да се изправиш и да заявиш „това съм аз“. Не и на паричния фронт! Не можеш да платиш с тези неща. — Остърман посочи с ръка къщата и двора.

— Навярно не мога… на паричния фронт. Но кой може?

Остърман притегли стола и седна. Погледна Танър в очите и каза спокойно:

— Има начин. И аз искам да ти помогна. — Замълча за миг, сякаш търсеше думите, и пак заговори: — Джони… — Остърман отново спря.

Танър се страхуваше, че няма да продължи, че няма да намери кураж.

— Слушам те.

— Трябва да съм… сигурен. Много е важно! — Остърман заговори бързо, думите се търкаляха една след друга.

Изведнъж вниманието на двамата мъже се насочи към къщата. Лампата в спалнята на Джанет Танър светна.

— Какво става? — попита Бърни, без да си прави труд да скрива лошото си предчувствие.

— Просто Джанет. Това е нейната стая. Най-накрая успяхме да й втълпим, че когато ходи в тоалетната, трябва да пали лампата. В противен случай се блъска във всичко и събужда цялата къща.

И тогава той раздра въздуха. Страшен, пронизващ слуха ужас. Детски писък.

Танър хукна покрай басейна към кухненската врата. Писъците продължаваха и лампите в останалите три спални светнаха. Бърни Остърман едва не се качи на гърба на Танър, докато двамата мъже тичаха към спалнята на момиченцето. Стигнаха толкова бързо, че Али и Лийла едва бяха успели да излязат от стаите си.

Джон се втурна към вратата, без да си прави труда да хваща бравата. Вратата рязко се отвори и четиримата влетяха вътре.

Детето стоеше в средата на стаята, надвесено над тялото на уелския териер на Танър. Не можеше да спре да пищи. Кучето лежеше в локва кръв.

Главата му беше отрязана.

Джон Танър вдигна дъщеря си и изтича обратно във вестибюла. Умът му спря да действа. Пред очите му беше само ужасяващата картина на тялото в гората. После виждаше малкото куче. В ушите му звучаха страшните думи на мъжа на паркинга в мотела на Хауард Джонсън.

„Отрязаната глава означава клане.“ Трябваше да го спре, трябваше.

Видя Али, която шепнеше на ухото на Джанет и я люлееше напред-назад. Осъзнаваше плача на сина си на няколко фута от себе си и фигурата на Бърни Остърман, който го успокояваше. Тогава чу думите на Лийла:

— Аз ще взема Джанет, Али. Отиди при Джони.

Танър скочи на крака разярен.

— Ако я докоснеш, ще те убия Чуваш ли ме, ще те убия.

— Джон — Али му изкрещя, не вярвайки на ушите си. — Какво говориш!

— Тя беше в отсрещната стая! Не виждаш ли? Беше в отсрещната стая!

Остърман се втурна към Танър, блъсна го назад и допря раменете му до стената. После силно го зашлеви по лицето.

— Кучето е мъртво от няколко часа! Хайде, спри!

От няколко часа. Не е възможно да е от няколко часа. Станало е току-що. Лампата светна и главата беше отрязана. Главата на малкото куче беше отрязана… А Лийла беше в отсрещната стая. Тя и Бърни. „Омега“! Клане!

Бърни хвана с ръце главата му.

— Трябваше да го направя. Беше се побъркал… Хайде, стегни се. Ужасно е, просто е ужасно, знам. И аз имам дъщеря.

Танър се опита да се концентрира. Първо очите си, после мислите си. Всички го гледаха, дори и Реймънд, който все още стоеше до вратата на стаята си.

— Никой ли няма тук? — Танър не можа да се сдържи. Къде бяха хората на Фасет? Къде, за Бога, бяха те?

— Кой, скъпи? — Али го хвана през кръста, за да не падне отново.

— Няма никой тук. — Изречението беше казано спокойно.

— Ние сме тук. Ще се обадим на полицията. Веднага! — Бърни сложи ръката на Танър на парапета на стълбището и го поведе надолу.

Танър погледна слабия жилав мъж, който го подкрепяше надолу по стълбите. Нима Бърни не разбираше? Той беше „Омега“. Жена му беше „Омега“! Той не можеше да се обади на полицията!

— На полицията? Искаш да се обадиш на полицията?

— Разбира се. Ако това е шега, то тя е най-жестоката, която някога съм виждал. Дяволски си прав, че искам полицията да дойде. А ти?

— Да, разбира се.

Стигнаха до всекидневната. Остърман пое командването.

— Али, обади се на полицията! Ако не знаеш номера, набери централата! — каза той и влезе в кухнята.

Къде бяха хората на Фасет?

Алис отиде до бежовия телефон зад дивана. След миг стана ясно, че не беше нужно да набира номера.

Лъч от прожектор хвърли светлина през предните прозорци и затанцува по стената на всекидневната. Хората на Фасет най-после бяха пристигнали.

При звъна на камбанката Танър рязко се изправи от дивана и хукна към вестибюла.

— Чухме викове и видяхме, че къщата свети. Всичко наред ли е? — Беше Дженкинс, който трудно скриваше тревогата си.

— Малко закъсняхте! — каза Танър тихо. — По-добре влезте! „Омега“ е била тук.