Уикендът на Остърман

— Спокойно! — Дженкинс влезе във вестибюла, последван от Макдърмът.

Остърман се показа откъм кухнята.

— Господи! Колко сте бързи!

— Нощно дежурство, сър — каза Дженкинс. — Видяхме, че лампите светят и се суетят хора. Не е обичайно за този час.

— Много сте бдителни и ние сме ви благодарни…

— Да, сър — прекъсна го Дженкинс и влезе във всекидневната. — Случило ли се е нещо, мистър Танър? Можете ли да ни кажете пред всички или предпочитате да говорим насаме?

— Няма нищо тайно. — Остърман последва полицая и продължи, преди Танър да успее да отговори: — Горе, в първата спалня вдясно има куче. Мъртво е.

— О? — Дженкинс се смути. Обърна се назад към Танър.

— Главата му е отрязана. Отсечена. Не знаем кой го е направил.

— Аха… Ще се заемем със случая — тихо заяви Дженкинс и погледна към колегата си във вестибюла. — Донеси одеялото за спешни случаи, Мак.

— Добре. — Макдърмът излезе.

— Мога ли да използвам телефона ви?

— Разбира се.

— Капитан Маколиф трябва да бъде информиран. Ще се наложи да му се обадя вкъщи.

Танър не можеше да разбере. С този случай не трябваше да се занимава полицията. Беше дело на „Омега“! Какво правеше Дженкинс? Защо се обаждаше на Маколиф? Би трябвало да потърси Фасет. Маколиф беше полицейски офицер и навярно си вършеше добре работата, но беше отговорен пред местната управа на Садъл Вали, а не пред правителството на Съединените щати.

— Мислите ли, че е необходимо? В този час? Искам да кажа, дали капитан…

Дженкинс рязко прекъсна Танър:

— Капитан Маколиф е шеф на полицията. Ако не му докладвам пряко, би го възприел като нещо нередно.

Танър мигновено разбра. Дженкинс му беше подал ключа към загадката.

Каквото и да се случеше където и да се случеше, както и да се случеше — не можеше да има никакво отклонение от нормата.

Това беше „Бездната от кожа“.

После на Танър му дойде наум, че Дженкинс провеждаше телефонния разговор заради Бърнард и Лийла Остърман.

* * *

Капитан Албърт Маколиф влезе в къщата на Танър и незабавно показа своята власт. Танър го наблюдаваше как дава нареждания на полицейските служители с тих, заповеднически тон. Беше висок, много пълен мъж с дебел врат, който караше яката на ризата му да се врязва в плътта. Ръцете му също бяха дебели, но странно неподвижни; когато ходеше, те висяха до тялото му — характерна особеност за човек, патрулирал в участъка си години наред пеша, местейки тежката палка от едната ръка в другата.

Маколиф беше дошъл от нюйоркската полиция и беше жив пример за човек, който е подходящ за работата си. Преди години местната управа беше заявила, че се нуждае от човек, който не си поплюва, от някой, който няма да допуска съмнителни хора в Садъл Вали. А в тези времена най-добрата защита срещу своеволието беше нападението.

Садъл Вали имаше нужда от наемник.

Бяха наели фанатик.

— Добре, мистър Танър, бих искал да дадете свидетелски показания. Какво се случи тук тази нощ?

— Ние… ние бяхме поканили приятели.

— Колко души бяхте?

— Четири двойки. Осем души.

— Някой да ви е помагал?

— Не… Не, никой.

Маколиф погледна Танър и отмести бележника си.

— Нямате прислужница?

— Не.

— Идвал ли е някой при мисис Танър следобед? Да й помага?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Попитайте нея.

Али беше в кабинета, където бяха сложили временно децата да спят.

— Тази подробност може да се окаже важна. Докато сте били на работа, дали при мисис Танър не е имало чернокожи или пуерториканци?

Танър забеляза, че Бърни се отдръпна.

— Цял ден бях вкъщи.

— Добре.

— Капитане — Остърман пристъпи напред откъм страната на Лийла, — някой се е промъкнал в къщата и е прерязал гърлото на кучето. Не е ли възможно да е бил крадец? В сряда са обрали мистър и мисис Танър. Не трябва ли да проверим…

Той не можа да продължи. Маколиф погледна писателя, като почти не скриваше омразата си.

— Аз ще се заема с това, мистър… — Шефът на полицията поглед на в бележника си. — Мистър Остърман. Бих искал мистър Танър да обясни какво се е случило тук тази нощ. Ще съм ви благодарен, ако дадете възможност на него да отговаря. Когато ви дойде времето, ще стигнем и до вас.

Танър се опитваше да привлече вниманието на Дженкинс, но полицаят избягваше погледа му. Журналистът не знаеше какво да говори — или по точно, какво да не говори.

— А сега, мистър Танър — Маколиф седна и се върна към бележника си, готов да записва с молива, — да започнем отначало. И не забравяйте да ми кажете, ако са ви доставили някакви продукти вкъщи.

Танър се готвеше да започне, когато от втория етаж се чу гласът на Макдърмът.

— Капитане! Можете ли да дойдете за минута? В гостната.

Без да каже нищо, Бърни тръгна нагоре по стълбите пред Маколиф. Лийла ги последва.

Дженкинс веднага се доближи до стола на Танър и се наведе над него.

— Имам време да ви го кажа само веднъж. Чуйте и запомнете… Не повдигайте въпроса за „Омега“. Нито дума. Нищо! Не можах да ви предупредя по-рано, защото семейство Остърман се въртеше около вас.

— Зашо не? За Бога, случилото се е работа на „Омега“!… Какво всъщност трябва да кажа? Защо не бива да споменавам „Омега“?