Уикендът на Остърман

— Не, защо трябва да означава нещо?

— Винаги отговаряте на въпроса с въпрос.

— С риск отново да ви засегна, официално ли ме разпитвате?

— Да, разбира се.

— В такъв случай, не. Името Цюрих не означава нищо за мен. Не мога да разбера защо ще го казва. Неговата правна компания е международна.

Маколиф не направи опит да скрие гнева си.

— Не знам какво става, но ме чуйте добре. Аз съм опитен полицейски служител и съм имал един от най-тежките райони, в които човек може да попадне. Когато заех тази длъжност, се заклех, че ще пазя селището чисто. И го казах сериозно.

Маколиф започна да му досажда.

— Не се съмнявам, капитане. Сигурен съм, че винаги говорите сериозно.

Той му обърна гръб и тръгна към къщата. Маколиф на свой ред се стъписа. Заподозреният си тръгваше, а шефът на полицията в Садъл Вали не можеше да направи нищо.

Танър стоеше на предната веранда. Видя как Маколиф запали колата. Небето беше по-ясно, но слънце нямаше да има. Облаците се стелеха ниско, щеше да вали, но не много скоро.

Нямаше значение. Нищо нямаше значение. За него всичко свърши. Споразумението вече беше нарушено. Договорът между Джон Танър и Лорънс Фасет беше невалиден.

Защото гаранциите на Фасет се оказаха фалшиви. „Омега“ не се изчерпваше със семейство Тримейн, Кардоне и Остърман. Тя не се състоеше само от участниците в уикенда.

Беше се съгласил да играе, трябваше да играе, според правилата на Фасет, дотогава докогато другите играчи бяха мъже и жени, които той познаваше. Сега не.

Сега не достигаше един човек — някой, който можеше да спре рано, сутринта на пътя една кола и да всее ужас.

Някой, когото той не познаваше. Танър не можеше да приеме това. Танър изчака да стане обед, за да тръгне към гората. Семейство Остърман бяха решили да дремнат около единайсет и половина и времето беше подходящо, за да предложи същото и на Али. Всички бяха изтощени. Децата бяха в кабинета и гледаха съботните сутрешни анимационни филми.

Мина небрежно покрай басейна. Държеше стик за голф и се правеше, че упражнява удара си, а всъщност наблюдаваше прозорците в задната част на къщата: двете детски стаи и тоалетната на горния етаж.

Приближи гората и запали цигара. Никой не реагира на появяването му. Никакви признаци, нищо, само тишина откъм малката гора. Танър тихо каза:

— Бих искал ла се свържа с Фасет. Моля, отговорете. Спешно е.

Размаха стика, докато произнасяше думите.

— Повтарям! Трябва да говоря спешно с Фасет! Ако има някой, да се обади!

Отново не последва отговор.

Танър се обърна, махна неопределено и влезе в гората. Потъна в гъстия листак и си проправи път с рамене и лакти през храстите към дървото, до което Дженкинс беше стигнал, за да използва портативното радио. Нямаше никой.

Вървеше на север. Риташе, удряше, търсеше. Накрая стигна до пътя.

Там нямаше никой! Никой не пазеше къщата му! Никой!

Хората на Фасет ги нямаше!

Затича се, заобиколи гората, без да изпуска от очи прозорците на предната част на къщата, която беше на петдесет ярда от него.

Хората ни Фасет ги нямаше!

Втурна се през тревната площ зад къщата, мина покрай басейна и влезе в кухнята. Спря при умивалника, за да си поеме дъх, и пусна студената вода. Наплиска лицето си, изправи се, изпъна гръб, опитвайки се поне за миг да дойде на себе си.

Никой! Никой не пазеше къщата му! Никой не пазеше жена му и децата!

Спря водата, но после реши да я остави да тече слабо, за да заглушава стъпките му. Излезе от кухнята и чу смеха на децата откъм кабинета. Качи се на горния етаж, тихо завъртя топката на спалнята. Али лежеше в тяхното легло, хавлията й се беше смъкнала, нощницата й се беше вдигнала нагоре. Дишаше дълбоко, равномерно. Спеше.

Затвори вратата и се ослуша дали не идва някакъв шум от гостната. Беше тихо.

Върна се в кухнята, затвори вратата и влезе през арката в малкия килер, за да се увери, че и там няма никой.

Отиде до телефона, който беше на стената в кухнята, и вдигна слушалката. Не набра никакъв номер.

— Фасет! Ако вие или който и да било друг от вашите хора сте на тази линия, включете се и потвърдете. И то веднага.

Сигналът продължи. Танър се вслушваше, за да долови и най-лекото прекъсване по линията. Нямаше нищо. Набра номера на мотела.

— Стая двайсет и две, моля.

— Съжалявам, сър, стая двайсет и две е свободна.

— Свободна? Имате грешка! Говорих с наемателите в пет часа сутринта.

— Съжалявам, сър. Те напуснаха.

Танър остави слушалката, като се взираше в нея с невярващи очи. Нюйоркският номер. Номерът за спешна връзка.

Вдигна слушалката и се опита да овладее треперенето на ръката си.

Сигналът за запис предшестваше равния глас:

„Номерът, който сте избрали, не принадлежи на никого. Моля, потърсете в указателя необходимия ви номер. Това е запис. Номерът, който сте избрали…“

Джон Танър затвори очи. Беше абсурдно! Не можеше да се свърже с Фасет! Хората на Фасет бяха изчезнали! Беше сам!