Уикендът на Остърман

— Може би са решили да отидат на хотел.

— След малко ще разберем. Хотелите и болниците са първите места, където се изпращат съобщенията за изчезнали хора.

Мозъкът на Танър работеше трескаво.

— Търсихте ли ги в съседните градове? Знам няколко частни клуба…

— И ние ги знаем. Проверени са.

Танър непрекъснато си повтаряше, че трябва да измисли нещо. Нещо, което да даде време на Фасет да овладее положението. Хората на Фасет подслушваха телефона, това беше без съмнение, щяха веднага да схванат опасността.

— Претърсихте ли местността край старата гара? Онази на Ласитър Роуд?

— Кой, по дяволите, би отишъл там? И за какво?

— В сряда открих там жена си и децата. Просто ми мина през ума.

Намекът свърши работа.

— Пак ще ви се обадим — каза Маколиф. — Ще проверя мястото.

Когато затвори телефона, Али го попита:

— Никакви следи?

— Не… Мила, опитай се малко да си починеш. Има няколко места, клубове, може би не са известни на полицията. Ще пробвам там. Ще се обадя от телефона в кухнята. Не искам да будя децата.

Фасет отговори бързо.

— Танър се обажда. Знаете ли какво се случи?

— Да. Дяволски добре го измислихте. Вземаме ви при нас.

— Последното нещо, което искам. Какво ще правите? Не можете да обявите междущатско издирване.

— Знаем. Държим връзка с Коул и Дженкинс. Ще се намесим, за да ги спрем.

— А после какво?

— Съществуват няколко възможности. Нямам време да ви обяснявам. А и линията ми трябва. Още веднъж ви благодаря. — Фасет затвори телефона.

— Потърсих ги на две места — каза Танър, след като се върна във всекидневната. — Не ми провървя… Хайде да се опитаме да поспим. Навярно някъде са открили познати, които празнуват, и са се отбили. Бог ни е свидетел, че и ние много пъти сме го правили.

— От години не ни се е случвало — отвърна Али.

Двамата се преструваха, че спят. Тиктакането на часовника беше като метроном, действаше хипнотично, влудяващо. Накрая Танър осъзна, че жена му е заспала. Затвори очи, усещаше клепачите си натежали, мрак изпълваше съзнанието му. За слуха му обаче нямаше почивка. В шест и четирийсет чу шум от кола. Идваше откъм предната част на къщата. Стана от стола и бързо се приближи до прозореца. По пътеката вървеше Маколиф, беше сам. Танър излезе да го посрещне.

— Жена ми спи. Не искам да я будя.

— Няма значение — каза Маколиф рязко. — Аз имам работа с вас.

— Какво става?

— Открили са семейство Кардоне и Тримейн в безсъзнание вследствие на солидна доза етер. Оставени са били в колата край пътя до гарата на Ласитър Роуд. Искам да разбера защо ни пратихте там. Откъде знаехте?

Танър мълчаливо се взираше в Маколиф:

— Вашият отговор?

— Да ме убие Господ, не знаех! Не знаех нищо… Докато съм жив, няма да забравя случката в сряда следобед. Ако бяхте на мое място, и вие нямаше да можете да я забравите. Депото просто изплува в съзнанието ми. Кълна се!

— Дяволско съвпадение, а?

— Вижте, ако наистина знаех, веднага щях да ви кажа! Нямаше да карам жена си да преживява всички тези неща. За Бога, помислете малко!

Маколиф го погледна подозрително. Танър питаше настойчиво:

— Как се е случило? Какво казват те? Къде са?

— В болницата в Ридж Парк. Ще излязат най-рано утре сутринта.

— Сигурно сте говорили с тях.

По думите на Тримейн четиримата били изминали по-малко от половин миля от Орчард Драйв, когато забелязали на пътя ярка червена светлина и автомобил, паркиран на банкета. Някакъв мъж им махнал — добре облечен мъж, който по нищо не се различавал от жителите на Садъл Вали. Само че не живеел в градчето. Гостувал у приятели и се прибирал в Уестчестър. Двигателят на колата му се повредил и той не можел да продължи. Тримейн му предложил да го закара обратно в къщата на приятелите му. Човекът отказал.

Това е последното нещо, което Тримейн и двете жени си спомняли. Очевидно Кардоне е бил в безсъзнание по време на инцидента.

Край изоставената гара полицаите открили на пода в колата на Тримейн аерозолна опаковка без отпечатъци по нея. Щели да я подложат на анализ на следващата сутрин. Но у Маколиф не съществуваха никакви съмнения, че е съдържала етер.

— Сигурно има връзка със случката от сряда — отбеляза Танър.

— Заключението е безспорно. И все пак, всеки, който познава тази част на гората, знае, че старата гара е изоставена. Особено ако е чел вестниците или е чул за сряда следобед.

— И аз мисля така. Те също ли са били… ограбени?

— Не им липсват пари или портфейли, нито пък бижута. Тримейн каза, че са му изчезнали документи от сакото. Беше много разстроен.

— Документите? — Танър си спомни, че адвокатът беше споменал за някакви бележки в сакото си. Бележки, които може би щели да му потрябват. — Обясни ли какви документи?

— Не съвсем. Беше изпаднал в истерия — говореше доста несвързано. Непрекъснато повтаряше името „Цюрих“.

Джон затаи дъх и, както вече се беше научил, стегна мускулите на корема си, опитвайки се с всички сили да потисне изненадата. Беше присъщо на Тримейн да се подготви с точни данни, свързани с банковите сметки в Цюрих. Ако е имало конфликт, той се е бил въоръжил с факти.

Маколиф забеляза реакцията на Танър.

— Означава ли Цюрих нещо за вас?