Уикендът на Остърман

Дъждът се усили.

— Да влезем вкъщи, — предложи Лийла, леко прегръщайки Танер през рамото.

— Почакайте! Вътре няма да може да говорим. В къщата всичко се подслушва.

Бърни и Лийла реагираха така, сякаш им беше ударил шамар.

— Навсякъде? — попита Барни.

— Не съм сигурен… Вече в нищо не съм сигурен.

— Тогава няма да говорим за това в къщата. Или пък можем да пуснем радиото по-силно и да шептим.

Лицето на Танър просветля. Слава Богу! Той с благодарност погледна към своите приятели. Наистина ли ще спре това безумие и те отново ще се върнат към нормален живот?

* * *

След по-малко от час юлската буря връхлетя отгоре им. По радиото съобщиха, че се очакват силни ураганни ветрове; бяха отправени предупреждения към средно тежките плавателни съдове, които се намираха в района от Хатерас46 до Роуд Айлънд47. А Садъл Вали не беше нито толкова изолирано, нито толкова неприкосновено, за да избегне наводнението.

Али се събуди при първата гръмотевица и Джон й каза — прошепна й — в шума от засилените радиоапарати, че трябваше да се приготвят да заминат с Бърни и Лийла. Притискаше я до себе си и я молеше да не задава въпроси, да му вярва.

Повикаха децата във всекидневната; преместиха един телевизор пред камината. Али приготви два куфара и ги сложи пред входа на гаража. Лийла свари яйца и опакова целина и моркови.

Бърни им каза, че може би ще се наложи да карат час-два, без да спират.

Танър наблюдаваше приготовленията и мислите му се върнаха четвърт век назад.

Евакуаци.

В два и половина иззвъня телефонът. Сдържан, на границата на истерията, Тримейн — фалшиво, мислеше си Танър — разказа събитията на гарата на Ласитър Роуд и даде да се разбере, че той и Джини са прекалено разстроени, за да дойдат на вечеря. Съботната вечеря от уикенда на Остърман.

— Трябва да ми обясниш какво става! — каза Алис Танър на мъжа си в килера. Транзисторът беше усилен докрай и тя се опита да го намали. Танър хвана ръката й, за да й попречи, и я притегли към себе си.

— Вярвай ми. Моля те, вярвай ми — прошепна той. — Ще ти обясня в колата.

— В колата? — очите на Али се разшириха от ужас и тя затисна с ръка устата си. — О, Господи! Искаш да кажеш, че… не можеш да говориш.

— Повярвай ми. — Танър влезе в кухнята и каза, всъщност направи жест на Бърни да започват да товарят.

Отидоха да вземат куфарите. Когато Танър и Остърман се върнаха от гаража, Лийла стоеше до кухненския прозорец и гледаше към задния двор.

— Бурята започва.

Телефонът иззвъня и Танър вдигна слушалката. Кардоне беше ядосан. Ругаеше и се заканваше да разкъса на парчета онзи кучи син, който ги беше напръскал с газ. Беше смутен, съвсем объркан. Часовникът му струваше осемстотин долара и никой не го беше взел. Имаше няколкостотин долара в портфейла си и те бяха останали непокътнати.

— Полицаите казаха, че на Дик са му откраднали някакви документи. Нещо свързано с Цюрих, Швейцария.

Кардоне шумно си пое дъх. Последва мълчание. Когато заговори, гласът му едва се чуваше.

— Това няма нищо общо с мен.

А после бързо разказа на Танър, не особено убедително, че са му се обадили от Филаделфия. Предупредили са го, че има вероятност състоянието на баща му да се влоши. Той и Бети щели да си останат вкъщи. Може би щели да се видят с тях в неделя. Танър затвори телефона.

— Ей! — Лийла гледаше към нещо на тревната площ. — Виж чадърите. Вятърът ще ги отнесе.

Танър погледна през прозореца над умивалника. Двата огромни чадъра над масите се огъваха под силата на вятъра. Платът се беше опънал по тънките метални ребра. След малко щяха да се скъсат или да се обърнат. Танър си помисли, че би изглеждало странно, ако не се погрижеше за тях. Не би било нормално.

— Ще отида да ги затворя. Няма да ми отнеме повече от две минути.

— Искаш ли да ти помогна?

— Няма смисъл и двамата да се мокрим.

— Дъждобранът ти е в шкафа във вестибюла.

Вятърът беше силен, дъждът се лееше като из ведро. Танър запази лицето си с ръка и с мъка стигна до по-далечната маса. Протегна ръка под плющящия плат и пръстите му напипаха металната ключалка. Започна да я натиска.

Масата от ковано желязо се разтърси от остър звук. Излетяха късчета метал и парнаха ръката му. Още един изстрел. От основата на масата в краката му изхвърчаха отломки от цимент. Още един изстрел от другата му страна.

Танър се хвърли под металната маса и се сви под отсрещния й край, далеч от посоката, от която идваха куршумите.

Изстрелите следваха бързо, куршумите се сипеха около него и вдигаха парчета метал и камък.

Започна да пълзи обратно по тревата, но малките кални фонтанчета предизвикани от куршумите го накараха да спре. Грабна един стол. Стискаше го пред себе си, сякаш беше надвиснал над бездна и държеше последните влакна на разкъсващо се въже. Замръзна, очаквайки смъртта.

— Пусни! Пусни, по дяволите!

Остърман го дърпаше, удряше го по лицето и се мъчеше да откъсне ръцете му от стола. Пропълзяха до къщата; куршумите чукаха по дървената облицовка.

— Пази се! Пази се от вратата! — изкрещя Бърни.