Уикендът на Остърман

Но беше късно или жена му просто не му обърна внимание. Лийла отвори вратата и Бърни Остърман хвърли Танър вътре, скачайки отгоре му. Лийла се сви под прозореца и хлопна вратата.

Изстрелите престанаха.

Али се втурна към мъжа си, обърна го по гръб, хвана главата му и потрепери при вида на кръвта по голите му ръце.

— Ранен ли си? — изкрещя Бърни.

— Не… Не, добре съм.

— Не си добре! О, Господи! Вижте ръцете му. — Али се опита да избърше с длан кръвта.

— Лийла! Намери спирт! Йод! Али, имате ли йод?

Али не можа да отговори на въпроса — по бузите й се стичаха сълзи. Лийла я сграбчи за раменете и рязко й извика:

— Спри, Али! Спри Къде има бинтове, нещо, с което да почистим раните? Джони има нужда от помощ!

— Има аерозол… в килера. И памук. — Не искаше да пусне мъжа си.

Лийла пропълзя до килера. Бърни огледа ръцете на Танър.

— Няма нищо страшно. Само няколко драскотини. Не мисля, че нещо се е забило…

Джон погледна Бърни, презирайки се:

— Ти спаси живота ми… Не знам какво да кажа.

— Ще ме целунеш на рождения ми ден. Ти си добро момиче. Лийла, дай ми това. — Остърман взе флакона и напръска ръцете на Танър. — Али, обади се на полицията! Пази се от прозореца, но намери онзи дебел месар, когото наричате полицейски капитан!

Алис неохотно пусна мъжа си и пропълзя покрай умивалника. Стигна до стената и вдигна слушалката.

— Няма сигнал.

Лийла ахна. Бърни отскочи към Али и грабна слушалката от ръката й.

— Тя е права.

Джон се преобърна и притисна ръцете си към плочките на пода в кухнята. Всичко беше наред. Можеше да се движи.

— А сега да видим какво е положението — каза той бавно.

— Какво имаш предвид? — попита Бърни.

— Момичета, вие останете долу на пода… Бърни, ключът за осветлението е до телефона. Пресегни се и го натисни, след като преброя до три.

— Какво си намислил?

— Просто прави, каквото ти казвам.

Танър пропълзя покрай бара до вратата на кухнята и се изправи, без да се показва на прозореца. Дъждът, вятърът, насеченият тътен на гръмотевиците бяха единствените звуци.

— Готов ли си? Започвам да броя.

— Какво ще прави? — Али подскочи, но Бърни я сграбчи и я притисна към пода.

— Нищо ново за теб, Бърни — каза Джон. — Ръководство за обучение на пехотата. Заглавие: Нощен патрул. Няма за какво да се тревожите. Шансовете са хиляда на едно за мен.

— Не съм го чел в нито една книга.

— Млъкни!… Едно, две, три…

Остърман щракна ключа и лампата над главите им светна. Танър отскочи към килера.

Ето го. Сигнала. Доказателството, че врагът беше там.

Чу се изстрел, стъклото се разби и куршумът се удари в стената. Разхвърчаха се парчета мазилка. Остърман загаси лампата.

На пода Танър затвори очи и тихо каза:

— Ето какво е положението. Микрофоните са били лъжа. Всичко е било лъжа.

— Не! Не се приближавайте! Върнете се! — изкрещя Лийла, преди някой от тях да беше разбрал какво имаше предвид.

Втурна се, последвана от Алис, към вестибюла.

Децата не бяха чули изстрелите навън; звуците на дъжда, гръмотевиците и телевизорът ги бяха заглушили. Те обаче бяха чули изстрела, отправен към кухнята.

Двете жени се спуснаха върху тях, задърпаха ги към входа, прикривайки ги с телата си.

— Али, вкарай ги в столовата. Легнете на пода! — заповяда Танър.

— Бърни, нямаш пистолет, нали?

— Съжалявам, никога не съм имал.

— И аз. Не е ли странно? Винаги съм се противопоставял, когато някой е искал да си купи пистолет. Смятал съм го за ужасно старомодно.

— Какво ще правим? — Лийла се опитваше да запази спокойствие.

— Ще се измъкнем оттук — отвърна Танър. — Изстрелите идват откъм гората. Който и да стреля, не знае дали имаме оръжие. Едва ли ще стреля откъм предната страна на къщата… поне аз не вярвам. По Орчард Драйв често минават коли… Ще се натоварим в комбито и ще се измъкнем.

— Ще отворя вратата — каза Остърман.

— Стигат ти толкова подвизи за един следобед. Сега е мой ред… Ако побързаме, няма страшно. Вратата се вдига бързо.

Пропълзяха в гаража.

Децата легнаха в задната част на колата между куфарите, свити, но защитени. Лийла и Али коленичиха зад предните седалки. Остърман седна на кормилото, а Танър застана до вратата на гаража, готов да я вдигне.

— Хайде, пали! — Той щеше да изчака, докато Бърни форсира двигателя, а после щеше да отвори вратата и да скочи в комбито. Нямаше никакви пречки. Комбито щеше да се промуши покрай триумфа, да завие рязко и да полети напред по алеята.

— Хайде, Бърни! Пали, за Бога!

Остърман отвори вратата и слезе. Погледна Танър.

— Двигателят не работи.

Танър завъртя контактния ключ на триумфа. Двигателят не реагира. Остърман вдигна капака на комбито и кимна на Танър. Двамата се наведоха над двигателя; Джон държеше запалена клечка кибрит.

Всички проводници бяха прерязани.

— Тази врата отваря ли се отвън? — попита Бърни.

— Да, ако не е заключена.

— А беше ли заключена?

— Не.

— Нямаше ли да чуем, ако са я отворили?

— В този дъжд може би не.

— В такъв случай не е изключено да има някой вътре.

Двамата мъже погледнаха към вратата на малката тоалетна.

Беше затворена. Единственото скривалище в гаража.

— Хайде да ги изкараме оттук — прошепна Танър.