Уикендът на Остърман

Танър, Бърни и Лийла се спуснаха към прозореца и застанаха до Али и момчето. Али беше включила фенерчето и го размахваше. Патрулната кола намали, за миг сякаш застана неподвижно, но не спря.

— Дай ми фенерчето!

Танър насочи лъча, докато беше сигурен, че вижда, макар и не съвсем ясно, размазаните очертания на бялата кола в пороя. После рязко вдигна лъча нагоре.

Който и да караше колата, на всяка цена щеше да види светлината. Лъчът щеше да мине през стъклото откъм страната на шофьора и да го заслепи.

Но патрулната кола не спря. Стигна до алеята пред къщата и бавно се отдалечи. Танър загаси фенерчето. Не искаше да се обърне, не искаше да види лицата на останалите.

Бърни проговори тихо:

— Това не ми харесва.

— Трябваше да забележи светлината. Трябваше! — Али държеше сина си, който продължаваше да се взира през прозореца.

— Не непременно — излъга Джон Танър. — Тук е толкова мръсно. Неговите стъкла навярно също са толкова замъглени, колкото и нашите. А може би и повече. Стъклата на колите се изпотяват. Той пак ще мине. Следващия път ще се погрижим да ни види. Следващия път ще изтичам навън.

— Как? — попита Бърни. — Няма да успееш. Натрупахме мебели пред вратата.

— Ще изляза през този прозорец. — Танър мислено премери разстоянието. Беше прекалено малко. Колко лесно му идваха лъжите!

— Аз мога да се промуша, татко! — Момчето беше право. Можеше да се наложи да изпратят него.

Но Танър знаеше, че няма да го изпрати. Не можеше да го направи. Човекът в патрулната кола беше видял светлината и не беше спрял.

— Хайде да се върнем при прозорците. Лийла, ти застани тук. Али, виж какво прави Джанет. Мисля, че е заспала.

Танър знаеше, че трябва да ги кара да вършат нещо, дори и действията им да бяха съвсем безсмислени. Всеки беше зает с мислите си. Всеки се страхуваше по своему. Чу се оглушителна гръмотевица. Светкавица освети мазето.

— Джони — Остърман беше притиснал лице към левия заден прозорец, — ела тук!

Танър изтича при Остърман и погледна навън. Сред изливащия се порой той забеляза малък лъч светлина, който се издигаше от земята. Движеше се по тревната площ зад басейна, близо до гората. Лъчът бавно се люлееше, трептеше. Изведнъж блесна светкавица и очерта фигурата, която държеше фенерчето. Към къщата се приближаваше човек.

— Някой се притеснява да не падне в басейна — прошепна Бърни.

— Какво има? — Напрегнатият глас на Али се чу откъм импровизирания дюшек, където тя лежеше с дъщеря си.

— Има някой навън — отвърна Танър. — Всички да стоят абсолютно неподвижни… Може би… е добре. Не е изключено да е полицай.

— Или човекът, който стреля по нас! О, Господи!

— Шшшт! Тихо.

Лийла напусна мястото си до предния прозорец и се приближи до Алис.

— Махни лицето си от стъклото, Бърни.

— Приближава се. Заобикаля басейна.

Двамата мъже се отместиха и застанаха встрани от прозореца. Мъжът, който крачеше в пороя, носеше голямо пончо, главата му беше скрита с качулка. Когато наближи къщата, загаси фенерчето.

Над главите си пленниците чуха изщракването на бравата, а после шум от тяло, което блъскаше кухненската врата. След малко хлопането спря и, като се изключи бурята, настъпи тишина. Фигурата се отдалечи от кухненската врата и откъм своята страна на прозореца Танър видя как лъчът започна да се движи нагоре-надолу. После изчезна покрай далечния край на къщата, където беше гаражът.

— Бърни — Лийла стоеше до Алис и детето, — виж! Ей там!

От страничния прозорец, до който беше застанала, се виждаше трепкащата светлина на още едно фенерче. Макар че беше доста далеч, лъчът беше ярък, приближаваше се към тях. Човекът, който носеше фенерчето, се движеше бързо към къщата.

Изведнъж светлинката угасна и останаха само дъждът и светкавиците. Танър и Остърман се изправиха от двете страни на прозореца и внимателно погледнаха навън. Не се виждаше никой, никаква фигура, нищо, освен дъжда, който падаше косо, носен от вятъра.

Горе се чу силен трясък. Последва нов, още по-силен, дърво се удряше о дърво. Танър тръгна към стълбището. Беше заключил вратата на мазето, но тя беше тънка; един по-силен ритник щеше да я откачи от пантите. Държеше брадвата, готов да замахне към всеки, който се опиташе да слезе но стълбите.

Тишина.

От къщата вече не се чуваше шум.

Изведнъж Алис Танър изпищя. Голяма ръка бършеше стъклото на предния прозорец. Лъчът на мощно фенерче проряза тъмнината. Някой беше клекнал зад светлината, лицето му беше скрито под качулката.

Танър се втурна към жена си и дъщеря си и вдигна детето от одеялото.

— Назад! Назад, до стената!

Стъклото се разби и се пръсна във всички посоки от силния удар на ботуша на човека отвън. Той продължи да рита. Из мазето се разхвърчаха буци кал, парчета стъкло и трески. През счупения прозорец нахлу дъждът. Шестимата пленници се бяха струпали до предната стена. Лъчът проблясваше по пода, отсрещната стена и стълбите.