Уикендът на Остърман

— Кой е в другата кола? Искам да знам кой е в другата кола.

— Ако свалите проклетите си ръце от мен, ще изляза и ще ви дам маршрутния лист. Забравих кои пътуват с нея, но знам къде са. На Апъл Драйв. Имаше обир.

— На Апъл Драйв живее семейство Кардоне.

— Не беше къщата на Кардоне. Аз я знам. Беше на семейство Нидъм. Стара съпружеска двойка.

Али влезе във вестибюла откъм стълбището. Държеше Джанет на ръце. На детето му се гадеше, не можеше да си поеме дъх. Али плачеше тихо и люлееше в прегръдките си дъщеря си. Синът им вървеше след нея. Лицето му беше мръсно от праха, размазан от сълзите. След него се появи семейство Остьрман. Бърни беше обхванал Лийла през кръста и я подкрепяше нагоре по стълбите. Държеше я така, сякаш никога не възнамеряваше да я пусне.

Другият полицай влезе бавно през вестибюла. Изражението на лицето му стресна офицера.

— Света Дева Марийо, Божия майко — каза той тихо. — Там долу е истинска човешка кланица… Кълна се в Бога, че не виждам как е възможно някой от тях да е жив.

— Обади се на Маколиф.

— Линията е прекъсната — каза Танър, който водеше внимателно Али към дивана във всекидневната.

— Ще се обадя по радиотелефона. — Полицаят на име Рони тръгна към предната врата. — Капитан Маколиф няма да повярва — добави той тихо.

Другият полицай донесе кресло за Лийла. Тя се свлече в него и за първи път се разплака. Бърни се надвеси над нея и започна да я гали по косата. Реймънд се сви до баща си, в краката на Али и Джанет. Беше толкова уплашен, че не можеше да прави нищо друго, освен да го гледа втренчено. Полицаят се отправи към стълбището на мазето. Беше ясно, че иска да слезе долу не само от любопитство, но и защото сцената във всекидневната беше прекалено интимна. Вратата се отвори и се появи другият полицай.

— Казах на Мак. Той прие обаждането по радиотелефона в колата си. Господи, само да го бяхте чули! Идва.

— След колко време ще дойде? — попита Танър откъм дивана.

— Скоро, сър. Живее на около осем мили оттук, а и пътищата са скапани. Но по начина, по който изкрещя, съдя, че ще пристигне по-бързо, отколкото който и да било друг.

— Поставил съм пет-шест души на пост навън и двама в къщата. Единият ще бъде долу, а другият — във вестибюла на горния етаж. Не знам какво друго мога да направя.

* * *

Маколиф беше слязъл в мазето с Танър. Другите бяха горе. Танър искаше да остане насаме с капитана.

— Чуйте ме! Някой от вашите хора мина покрай къщата и отказа да спре! Знам дяволски добре, че видя фенерчето! Видя го и отмина!

— Не вярвам. Проверих. Никой в колите не е забелязал нищо наоколо. Видяхте маршрутния лист. Това място е отбелязано, за да му се обърне допълнително внимание.

— Видях как патрулната кола замина… Къде са Дженкинс и Макдърмът?

— Имат свободен ден. Смятам да ги извикам отново на дежурство.

— Странно е, че са си взели свободен ден през уикенда, нали?

— През уикенда редувам хората. В двата дни осигурявам охрана, която е напълно достатъчна. Точно както ми е наредено от местната управа.

Танър долови нотката на оправдание в гласа на Маколиф.

— Трябва да направите още нещо.

Маколиф не го слушаше. Оглеждаше стените на клетката от сгуробетон. Наведе огромното си тяло и вдигна няколко оловни куршума от пода.

— Искам всичко, което може да послужи като доказателство, да бъде събрано и изпратено за анализ. Ще използвам ФБР, ако Нюарк не може да го направи. Какво казахте?

— Казах, че трябва да направите още нещо. Наложително е и трябва да го направите само с мен. С никой друг.

— Какво е то?

— Ще намерим телефон и вие ще проведете два разговора.

— С кого? — Маколиф попита, защото Танър беше направил няколко крачки към стълбището на мазето, за да се убеди, че там няма никой.

— Със семейство Кардоне и Тримейн. Искам да знам къде са. Къде бяха.

— Какво по дяволите…

— Правете каквото ви казвам!

— Мислите…

— Не мисля нищо Просто искам да знам къде са… Да речем, че все още се безпокоя за тях. — Танър тръгна към стълбището, но Маколиф стоеше неподвижен в центъра на мазето.

— Една минута! Искате от мен да проведа разговорите, а после да проверя дали са казали истината. Добре, ще го направя… А сега е мой ред. Причинявате ми болка. Раздразнихте язвата ми. Какво, по дяволите, става? Вършат се прекалено много глупости и това не ми харесва. Ако вие и приятелите ви имате някакви неприятности, елате и направо ми кажете. Не мога да направя нищо, ако не знам с кого да се захвана. И ме чуйте добре. — Маколиф сниши глас и посочи с пръст директора, а с другата ръка държеше болния си от язва стомах. — Няма да позволя репутацията ми да пострада само защото вие играете игри. Няма да позволя в района ми да се извърши масово убийство само защото не ми казвате фактите, които трябва да са ми известни, за да го предотвратя.

Танър застана неподвижен, единият му крак беше на най-горното стъпало. Огледа се и се зачуди какво да направи. Реши, че може веднага да му разкрие истината.

— Добре… „Омега“… Чували сте за „Омега“? — Танър се взираше в очите на Маколиф, очаквайки, че той ще се издаде. — Забравих. Не сте информиран за „Омега“, нали?