Уикендът на Остърман

Али, Лийла и двете деца се върнаха в къщата. Бърни и Джон огледаха стените на гаража за нещо, което можеше да им послужи като оръжие. Танър взе ръждясала брадва, Остърман — вила. Двамата се приближиха към затворената врата.

Танър даде знак на Бърни да я отвори. Танър връхлетя, размахвайки брадвата.

Беше празна. На стената с черна аерозолна боя беше изписана гръцката буква „ОМЕГА“.

* * *

Танър им заповяда да слязат в мазето. Али и Лийла свалиха децата надолу по стълбите, правейки плахи опити да обърнат всичко в игра. Танър спря Остърман на вратата на стълбището.

— Хайде да поставим прегради, съгласен ли си?

— Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

— Просто не искам да рискувам.

Двамата мъже пропълзяха под прозореца и запънаха предната врата, като сложиха едно върху друго две тежки кресла и ги подпряха отстрани с трето. После се промъкнаха до прозорците, без да се показват, за да се уверят, че са затворени здраво. Танър влезе в кухнята, взе фенерче и си го сложи в джоба. Преместиха виниловата маса до вратата, през която се излизаше на двора. Танър буташе алуминиевите столове към Остърман, който ги нареждаше под масата. С облегалката на един от столовете подпря дръжката на бравата.

— Така не става — каза Бърни. — Няма да можем да излезем. Би трябвало да измислим как да се измъкнем!

— Да не би ти вече да имаш нещо предвид?

На слабата светлина Остърман можеше да види само очертанията на тялото на Танър. И все пак усещаше отчаянието в гласа му.

— Не, нямам. Но сме длъжни да опитаме!

— Знам. Междувременно обаче е необходимо да вземем всички възможни предпазни мерки… Не знаем какво има навън. Колко са и къде са.

— Хайде тогава да довършим.

Двамата мъже пропълзяха до отсрещния край на кухнята покрай килера към входа на гаража. Външната врата на гаража беше заключена, но за по-сигурно подпряха с последния стол от кухнята дръжката на бравата и се промъкнаха обратно в антрето. Взеха примитивните си оръжия — брадвата и вилата — и слязоха в мазето.

Силният дъжд барабанеше по малките правоъгълни прозорчета, които бяха наравно със земята. Светкавиците проблясваха и осветяваха стените от сгуробетон.

Танър проговори:

— Тук е сухо. Ние сме в безопасност. Който и да е навън, целият е прогизнал и не може да стои там цяла нощ… Събота е. Знаете как патрулните коли обхождат улиците в почивните дни. Ще видят, че е тъмно, и ще дойдат да проверят.

— Защо мислиш така? — попита Али. — Просто ще решат, че сме излезли да вечеряме навън.

— Не и след снощната случка. Маколиф даде ясно да се разбере, че ще държи под око къщата. Патрулните му коли няма да видят нищо откъм тревната площ, но ще забележат предната част на къщата. Длъжни са да… Виж! — Танър хвана жена си за лакътя и я заведе до единствения прозорец на предната страна, точно над нивото на земята, встрани от стъпалата. Дъждът чертаеше вадички по стъклата, почти нищо не се виждаше. Дори и уличната лампа на Орчард Драйв от време на време се губеше в тъмнината. Танър извади фенерчето от джоба си и направи знак на Остърман да отиде при него.

— Разправям на Али, че сутринта Маколиф обеща да наблюдава къщата. И ще го направи. Не иска повече неприятности… Ще се редуваме на този прозорец. Така очите на нито един от нас няма да се уморят или да започнат да ни изневеряват. Веднага щом някой види патрулната кола, ще й сигнализираме с фенерчето. Те ще го видят и ще спрат.

— Това е добре — каза Бърни. — Много добре! Трябваше да го кажеш горе.

— Не бях сигурен. Колкото и странно да е, не можах да си спомня дали улицата се вижда от този прозорец. Чистил съм мазето стотици пъти, но не можах да си спомня със сигурност — усмихна им се той.

— Чувствам се по-добре — каза Лийла, като се опитваше с всички сили да вдъхне увереността на Джон и останалите.

— Али, ти ще бъдеш първа смяна. Всеки ще дежури по петнайсет минути. Бърни, ти и аз непрекъснато ще се движим между другите прозорци. Лийла, стой с Джанет, моля те!

— А аз какво да правя, татко? — попита Реймънд.

Танър гордо погледна сина си.

— Застани до предния прозорец с майка си. Ти ще бъдеш там непрекъснато. Ще гледаш за полицейската кола.

Танър и Остърман крачеха между останалите прозорци, два на задната стена на къщата и един — отстрани. След петнайсет минути Лийла смени Али на предния прозорец. Али откри старо одеяло и направи от него дюшек, за да може Джанет да легне. Момчето остана до прозореца с Лийла, взираше се навън и от време на време изтриваше с ръка стъклото, сякаш се опитваше да избърше водата от външната му страна.

Всички мълчаха; барабаненето на дъжда и поривите на вятъра сякаш се усилиха. Беше ред на Бърни да застане отпред. Когато вземаше фенерчето от ръцете на жена си, той я притисна за няколко секунди до себе си.

Редът на Танър дойде и дежурството му свърши, после Али отново зае мястото си. Никой не го изрече на глас, но всички губеха надежда. Ако Маколиф обхождаше района, насочвайки вниманието си върху дома на Танър, изглеждаше нелогично, че повече от час покрай нея не беше минала полицейска кола.

— Ето я! Ето я, татко! Виждаш ли червената светлина?