Уикендът на Остърман

— Съвземи се! Нима си се захванал с нещо толкова гнило, че те хваща параноята? Така ли е? Искаш да ми разкажеш?

— Не. Не! Защо плачеше тя?

— Ти сам я попитай!

Тримейн се обърна и Танър видя как тялото на адвоката започна да се тресе, докато опипваше с ръце капака на двигателя на малката спортна кола.

— Познаваме се отдавна, но ти никога не си ме разбирал… Не прави преценки, ако не познаваш човека, когото преценяваш.

Ето, мислеше си Танър. Тримейн си признаваше. Той беше част от „Омега“.

В този момент Тримейн отново проговори и опроверга извода на Танър. Обърна се и погледът му беше трогателен.

— Може и да не съм безупречен, знам това, но винаги съм действал в рамките на закона. Такава е системата. Може и да не я харесвам винаги, но уважавам тази система.

Танър се чудеше дали хората на Фасет бяха сложили едно от своите подслушвателни устройства в гаража. Дали бяха чули тези думи, изречени с толкова дълбока скръб, толкова искрени? Той погледна покрусения мъж пред себе си.

— Хайде да отидем в кухнята. Имаш нужда от питие, както и аз.

* * *

Алис натисна бутона под перваза на прозореца във всекидневната, за да може музиката да се чува по високоговорителите в двора. Сега всички бяха навън, край басейна. Дори и мъжът й и Дик Тримейн най-после бяха станали от кухненската маса, седяха там двайсет минути и на Али й се видя странно, че почти не говореха.

— Здравейте, милостива лейди! — Гласът беше на Джоу и Алис почувства, че става напрегната. Джоу се показа откъм вестибюла.

Беше с бански. Имаше нещо застрашително в тялото му, което караше околните предмети да се смаляват. — Свърши ви ледът. Ето защо се обадих, за да поръчам.

— По това време?

— По-лесно е, отколкото някой от нас да ходи дотам с кола.

— На кого се обади?

— На Руди в магазина за спиртни напитки.

— Затворено е.

Кардоне тръгна към нея, леко залитайки.

— Обадих му се вкъщи; не беше си легнал… Той ми прави дребни услуги. Казах му да остави две торбички на предната веранда и да ги пише в сметката ми.

— Не беше необходимо. Имам предвид вписването в сметката.

— Всяко нещо помага по малко.

— Моля те. — Тя тръгна към дивана не за друго, а защото искаше да избяга от лъхащия на джин Кардоне. Той я последва.

— Помисли ли върху думите ми?

— Много си великодушен, но нямаме нужда от помощ.

— Джон ли го каза?

— Джон би го казал.

— Значи не си говорила с него?

— Не.

Кардоне внимателно взе ръката й. Тя инстинктивно се опита да я издърпа, но той я държеше — здраво, без следа от враждебност, а само с топлота, но все пак я държеше.

— Може малко да съм пийнал, но искам да ме приемеш сериозно… Аз съм щастлив човек. Никога не ми е било трудно, наистина… Честна дума, дори малко се чувствам виновен, нали разбираш какво искам да кажа? Възхищавам се от Джони. Страшно много го ценя, защото той се труди, той дава… А аз не давам много, аз само вземам. Не вредя на никого, но вземам… Би ме накарала да се почувствам по-добре, ако ми разрешиш да дам… за разнообразие.

Джоу я пусна. Беше неочаквано, ръката се удари в кръста й. Изведнъж Алис се смути.

— Защо толкова твърдо си решил да ни дадеш нещо? Каква е причината?

Кардоне тежко се отпусна на облегалката на дивана.

— Човек чува разни неща. Слухове, клюки може би.

— За нас? И е свързано с пари?

— Нещо подобно.

— Не е вярно. Просто не е вярно.

— Тогава да го кажем другояче. Преди три години, когато Дик и Джини и Бърни и Лийла заминаха с нас на ски в Гстаад44, ти и Джони не пожелахте да дойдете. Така ли беше?

Алис примигна, опитвайки се да следва логиката на Джоу.

— Да, спомням си. Решихме, че е по-добро да заведем децата в „Насау“45.

— Но сега Джон силно се интересува от Швейцария, нали? — Тялото на Джоу леко се олюляваше.

— Не ми е известно. Не ми е казал.

— Тогава, ако не е Швейцария, може би е Италия. Вероятно се интересува от Сицилия — много привлекателно място.

— Просто не те разбирам.

Кардоне стана от облегалката на дивана и се закрепи здраво на краката си.

— Между нас няма много голяма разлика, не мислиш ли? Не може да се каже, че лесно получихме референции, нали?… Заслужихме ги някак си…

Според мен думите ти са обидни.

— Извинявай. Нямах намерение да те обиждам. Исках просто да бъда почтен, а почтеността започва с това, което си… което си бил.

Ти си пиян.

— Вярно е. Пиян съм и съм нервен. Отвратителна комбинация… Говори с Джон. Кажи му да ме потърси утре или вдругиден. Предай му да не се притеснява за Швейцария или за Италия, ясно ли ти е? Обясни му, че независимо от всичко аз съм чист и обичам хората, които дават, но не навреждат на други хора… Че ще му излезе солено.

Кардоне направи две крачки към Али и хвана лявата й ръка. Нежно, но настойчиво я допря до устните си и със затворени очи целуна дланта й. Али познаваше този вид целувка, в детството си беше виждала фанатичните последователи на баща си да правят същото. После Джоу се обърна и, олюлявайки се, излезе във вестибюла.