Уикендът на Остърман

Тримейн вдигна чашата до устните си. Можеше да продължи да пие дори и след като всеки един от тях паднеше под масата.

— Не бива да го оставяш така. Защо всъщност ми се обади?

Колкото и глупаво да изглеждаше, Танър не беше подготвен за въпроса.

— Аз… аз… не харесах начина, по който полицията се отнесе към случилото се.

— Полицията? Дебелият капитан Маколиф?

— Не съм говорил с капитан Маколиф.

— Не даде ли свидетелски показания?

— Да… Да, дадох. Пред Дженкинс и Макдърмът.

— А къде, по дяволите, беше старият пазител на реда и законността?

— Не знам. Нямаше го.

— Добре. Мак го е нямало. Значи Дженкинс и Макдърмът са се занимавали със случая. Али ми каза, че те са ви открили.

— Да… Ето от кое се подразних.

— От какво?

— Просто не ми хареса начинът, по който действаха. Или поне тогава не ми хареса. Вече ми мина. В сряда беше съвсем прясно, ето защо се опитах да се свържа с теб.

— Какво си мислеше? Нехайство от страна на полицията? Ограничение на правата? Какво?

— Не знам, Дик! Просто се паникьосах, това е всичко. Когато се паникьосаш, искаш адвокат.

— Аз не. — Аз искам питие. — Тримейн не позволяваше на Танър да отклони погледа си. Танър примигна — малко момче, победено в играта на „взиране“.

— Вече е минало. Хайде да вървим оттатък.

— Може би трябва да поговорим по-късно. Навярно става дума за някакъв казус, но аз не го виждам.

Танър сви рамене, защото знаеше, че Дик в действителност въобще не иска да говори по-късно. Адвокатът беше уплашен и страхът потискаше професионалния му инстинкт да се задълбочава в проблема. Когато тръгна, Танър имаше чувството, че Тримейн казва част от истината за сряда следобед. Самият той не е бил там. Но дали знаеше кой е бил?

* * *

Към шест часа семейство Кардоне все още не беше пристигнало. Никой не попита защо: часът мина бързо и ако някой се тревожеше, по нищо не му личеше. В шест и десет погледът на Танър беше привлечен от кола, която премина бавно покрай къщата. Беше такси от Садъл Вали. Черният емайл от време на време отразяваше слънчевите лъчи като ярки светкавици. През задното стъкло на автомобила той зърна за секунда лицето на Джоу Кардоне. Джоу проверяваше дали всички гости си пристигнали. Или може би дали все още са там.

Четирийсет и пет минути по-късно кадилакът на семейство Кардоне се приближи по алеята за коли до къщата. Когато двамата влязоха, стана ясно, че Джоу е пил. Беше очевидно, защото Джоу не можеше да пие и не одобряваше алкохола, а сега гласът му беше малко по-висок от обикновено.

— Бърни! Лийла! Добре дошли в сърцето на Изтока!

Бети Кардоне, спретнатата, пълничката, скромната Бети, се присъедини както подобава към въодушевлението на мъжа си и четиримата си размениха прегръдки.

— Бети, изглеждаш прелестно! — възкликна Лийла. — Джоу, Господи, Джоу! Как може един мъж да изглежда толкова здрав… Бърни построи гимнастически салон и виж какъв е резултатът!

— Не му намирай кусури на моя Бърни! — отвърна Джоу, прегърнат през рамо Остърман.

— Кажи й, Джоу. — Бърни се приближи до жената на Кардоне и я попита как са децата.

Танър тръгна към кухнята и срещна Али във вестибюла. Тя носеше поднос с ордьоври.

— Всичко е готово. Можем да започнем да ядем, когато поискаме. Ще поседна за малко… Донеси ми нещо за пиене, моля те, скъпи.

— Добре. Джоу и Бети са тук.

Али се засмя:

— Реших, че… Какво има, скъпи? Изглеждаш странно.

— Нищо. Мислех си, че трябва да се обадя в студиото.

Али погледна мъжа си.

— Моля те. Всички вече са тук. Най-добрите ни приятели. Хайде да се веселим. Забрави за сряда, моля те, Джони. — Танър се наведе над подноса с ордьоври и я целуна.

— Драматизираш — каза той, спомняйки си предупреждението на Фасот. — Аз наистина трябва да се обадя в студиото.

В кухнята Танър отново отиде до прозореца. Минаваше седем часът и слънцето беше залязло зад високите дървета в гората. По тревната площ в задния двор и по водата в басейна имаше сенки. А зад сенките бяха хората на Фасет.

Това беше най-важното нещо.

Както каза Али, всички вече се бяха събрали у тях. Най-добрите им приятели.

Ястието с къри, придружено от десетина допълнителни леки блюда, и този път постигна невероятен успех. Съпругите задаваха обичайните въпроси, а Али както обикновено украсяваше отговорите, свързани с кулинарното изкуство. Мъжете започнаха нормалните спорове за достойнствата на различните — бейзболни отбори, а междувременно Бърни доразкри смешните и необичайни методи на работа в холивудската телевизия.

Докато жените разтребваха столовата, Тримейн се възползва от възможността да притисне Танър по въпроса за обира.

— Какво, по дяволите, стана в сряда? Кажи ми честно. Не вярвам на версията за кражба с взлом.

— Защо? — попита Танър.

— Абсурдна е.

— Никой не използва газ — добави Кардоне. — Палки, връзване на очите, изстрел в главата може би. Но не и газ.

— Съвременно мислене вероятно. Предпочитам да бъде безвреден газ, вместо палка.

— Джони. — Остърман сниши глас и погледна към столовата. Бети излезе от кухнята, започна да прибира чиниите и се усмихна. Той отвърна на усмивката й. — Работиш ли върху нещо, с което би могъл да си спечелиш врагове?