Уикендът на Остърман

Басейнът щеше да бъде излишен символ на благополучие. На четирийсет и четири години това щеше ла бъде прекалено много. Стигаше им, че се бяха преместили в Садъл Вали, когато той беше на трийсет и осем години. Къща за седемдесет и четири хиляди долара на трийсет и осем годишна възраст. Петдесет хиляди долара в брой. Басейнът можеше да почака до четирийсет и петия му рожден ден. Тогава вече щеше да бъде по-нормално да има и басейн.

Разбира се, хората — клиентите — не се замисляха, че беше завършил право в Йейлския университет и беше сред най-добрите във випуска, че беше работил като чиновник в Научното дружество на юристите и беше прекарал три години на най-ниското стъпало в компанията си, преди парите да дойдат при него. Когато обаче дойдоха, дойдоха бързо.

Тримейн излезе във вътрешния двор. Джини и тринайсетгодишната им дъщеря Пеги режеха рози близо до една бяла беседка. Целият му заден двор, почти половин акър, беше засаден и добре поддържан. Навсякъде имаше цветя. За Джини градината беше развлечение, хоби, призвание — след секса, нейната страст. Нищо не можеше да измести секса, помисли си мъжът й и се изхили неволно.

— Ето ме! Нека да ви помогна — извика Тримейн, когато се приближи до жена си и дъщеря си.

— По-добре си — отбеляза Вирджиния и се усмихна.

— Погледни ги, татко! Нали са красиви? — дъщеря му вдигна букет от червени и жълти рози.

— Чудесни са, скъпа.

— Дик, казах ли ти? Бърни и Лийла пристигат следващата седмица. Ще бъдат тук в петък.

— Джони ми спомена… Уикенд на Остьрман. Ще трябва да вляза във форма.

— Мисля, че снощи вече започна да тренираш.

Тримейн се изсмя. Никога не се извиняваше, че се е напил, случваше се твърде рядко и пиянството му никога не беше тежко. Освен това снощи си го беше заслужил. Седмицата наистина беше отвратителна.

Тримата се върнаха във вътрешния двор. Вирджиния хвана мъжа си подръка. Пеги, която ставаше много висока, помисли си баща й, се усмихваше щастливо. Телефонът във вътрешния двор иззвъня.

— Аз ще се обадя — Пеги се втурна напред.

— Защо не? — извика баща й, като се правеше на ядосан. — Никога не е за нас!

— Просто трябва да прекараме телефон и за нея. — Вирджиния ощипа закачливо мъжа си по ръката.

— Карате ме да се правя на богат.

— За теб е, мамо. Мисис Кардоне се обажда. — Изведнъж Пеги покри слушалката с ръка. — Моля те, не говори прекалено дълго. Каръл Браун каза, че ще ми се обади, когато се прибере вкъщи. Знаеш, споменах ти. Стана дума за момчето на Чоут.

Вирджиния Тримейн се усмихна многозначително, разменяйки заговорнически поглед с дъщеря си.

— Каръл няма да му пристане, без да ти каже. Може да й трябват повече пари, отколкото й дават всяка седмица.

— О, мамо!

Ричард ги гледаше развеселен. Беше му приятно и се чувстваше спокоен. Жена му се справяше добре с детето. Никой не можеше да го оспори. Имаше хора, които критикуваха Джини, защото се обличала малко… натруфено. Според него смисълът на думата беше друг. С децата нещата стояха съвсем различно — те се трупаха около Джини. В наше време това беше важно. Може би жена му знаеше нещо, което повечето други жени не знаеха.

Работата… „работата“ се уреждаше, мислеше си Тримейн. Дори и максималната сигурност беше гарантирана. Ако можеше да се вярва на Върни Остърман, рискове на практика нямаше да има.

Животът беше хубав.

Щеше да говори с Джоу, ако Джини и Бети въобще някога свършеха разговора си. После щеше да се обади на Джон и Али. След като свършеха телевизионните интервюта на Джони. Може би шестимата щяха да отидат в Клуба за неделния бюфет.

Изведнъж мисълта за патрулната кола проблесна в ума му. Пропъди я. Беше нервен, напрегнат, махмурлия. Трябваше да приеме нещата такива, каквито са, мислеше си той. Беше неделя следобед, а местната управа настояваше полицията внимателно да проверява жилищните райони в неделните следобеди.

„Странно.“, разсъждаваше той. Не смяташе, че семейство Кардоне ще се върне толкова рано. Сигурно са повикали Джоу да отиде в службата в понеделник. Тези дни борсата беше полудяла. Особено промишлените стоки, специалността на Джоу.

* * *

Бети кимна утвърдително на въпроса на Джоу, докато говореше по телефона. Това решаваше проблема с вечерята. Бюфетът5 не беше лош, макар че в Клуба не можаха да открият тайната на доброто италианско антипасто6. Джоу непрекъснато казваше на управителя, че трябва да използват генуезки салам, а не израелски. Но главният готвач беше сключил сделка с еврейски доставчик, така че какво можеше да направи един обикновен член на Клуба? Дори Джоу, навярно най-богатият от всички тях. От друга страна, беше италианец, не католик, но все пак италианец — а само от десет години Кънтри-клубът в Садъл Вали беше разрешил на италианци да членуват в него. Някой ден щяха да разрешат и на евреи — тогава наистина щеше да има празненство.