Уикендът на Остърман

Джоу свали анцуга и влезе в сауната. В помещението не се виждаше от пара. Седна на пейката и пое дълбоко въздух. Парата действаше пречистващо. След почти двуседмична френско-канадска кухня тялото му се нуждаеше от пречистване.

Изсмя се шумно в сауната си. Хубаво беше да си е отново у дома, жена му беше права. А Тримейн му каза, че семейство Остърман пристига в петък сутрин. Би било чудесно отново да се види с Бърни и Лийла. Бяха изминали почти четири месеца от последната им среща. Междувременно обаче непрекъснато поддържаха връзка.

* * *

На двеста и петдесет мили южно от Садъл Вали в Ню Джърси, се намира онази част от столицата на страната, известна като Джорджтаун. В Джорджтаун темпът на живот се сменя в пет часа следобед. Преди това той е плавен, аристократичен, дори изтънчен. После се забързва — не изведнъж, а с нарастваща сила. Жителите, в по-голямата си част мъже и жени с власт и богатство, отдадени и на двете, са се посветили на увеличаване на тяхното влияние.

След пет и половина започват игрите.

След пет и половина в Джорджтаун е време за измами.

Кой къде е?… Защо те са там?

Изключение прави неделният следобед, защото тогава хората, които търгуват с властта, правят преглед на творенията си от предишната седмица и използват времето, за да възстановят силите си за следващите шест стратегически дни.

Нека да има светлина. И имаше светлина.

Нека да има почивка. И имаше почивка.

Но не за всички.

Например не и за Алегзандър Данфорт, съветник на президента на Съединените американски щати. Съветник без портфейл и без определена дейност.

Данфорт представляваше връзката между помещението, в което бяха секретните съобщителни съоръжения от подземните нива на Белия дом и Централното разузнавателно управление в Маклейн, Вирджиния. Той беше човек, който съвършено търгуваше с властта, защото никога не се показваше, и все пак решенията му бяха едни от най-важните за Вашингтон. Независимо от администрациите, всеки се вслушваше в тихия му глас. Така беше от години.

През този неделен следобед Данфорт седеше със заместник-директора на Централното разузнавателно управление Джордж Гровър под бугенвилското дърво8 в малкия вътрешен двор на къщата си и гледаше телевизия. Двамата мъже бяха стигнали да едно и също заключение, както и Джон Танър, двеста и петдесет мили на север: на сутринта Чарлс Удуърд щеше да бъде централна фигура в новините.

— Държавата ще изчерпи едномесечния си запас от тоалетна хартия — каза Данфорт.

— Би трябвало. Кой разреши на Аштън да говори? Не стига, че е глупав, но и му личи. Глупав и безскрупулен. Джон Танър отговаря за тази програма, нали?

— Кучи син. Бих искал да съм сигурен, че е на наша страна — отвърна Гровър.

— Фасет ни увери. — Двамата мъже се спогледаха. — Виждал си досието му. Не си ли съгласен?

— Съгласен съм. Фасет е прав.

— Общо взето, да. …

На керамичната маса пред Данфорт имаше два телефона. Единият беше черен и розетката му беше поставена на земята. Другият беше червен, с червен кабел, който идваше от вътрешността на къщата. Червеният телефон не иззвъня, а избръмча. Данфорт вдигна слушал ката.

— Да… Да, Андрус. Добре… Хубаво. Обади се на Фасет и му кажи да дойде. Получихте ли потвърждение от Лос Анджелес за семейство Остърман? Няма промяна?… Отлично. В график сме, ние също действаме по плана.

* * *

Бърнард Остърман от КСНЙ9, випуск 46, издърпа листа от пишещата машина и го погледна. Пъхна го под тънката купчина от листове и се изправи. Обиколи плувния басейн с форма на бъбрек и подаде ръкописа на жена си Лийла, която седеше гола на шезлонга.

Остърман също беше гол.

— Знаеш ли, разсъблечената жена не е особено привлекателна на дневна светлина.

— Да не мислиш, че ти си портрет в бежово?… Дай. — Тя взе листовете и посегна към голямата тъмна чаша. — Това краят ли е?

Бърни кимна.

— Кога се връщат децата?

— Ще се обадят от крайбрежието, преди да тръгнат. Казах на Мари да им напомни. Не бих искала още отсега Мъруин да разбере какво представляват голите момичета на дневна светлина. В този град можеш достатъчно да се отвратиш от подобно нещо.

— Ти си знаеш. Чети.

Бърни се гмурна в басейна. Три минути плува бързо напред-назад, докато се задъха. Беше добър плувец. Когато служеше във Форт Дикс10, го напрааиха инструктор по плуване. В басейна зад гърба му го наричаха „Бързия евреин“. Беше слаб, но як. Ако КСНЙ имаше футболен отбор, вместо обект на подигравки, той щеше да бъде неговият капитан. Краен защитник. Веднъж Джоу Кардоне му каза, че би могъл да го използва в Принстьн. Бърни се изсмя, когато Джоу му го спомена. Независимо от привидната демократизация на живота в армията — тя наистина беше привидна — на Бърнард Остърман от семейство Остърман, Тремънт Авеню, Бронкс, Ню Йорк, никога не бе му минало през ума да прескача бариери, съществуващи от векове, и да става член на Айви Лийг11. Може би щеше да успее, беше умен, демобилизираните имаха предимство, но никога не му беше хрумвала подобна мисъл.

Тогава, през 1946 година, нямаше да бъде удобно. Сега би било — нещата се промениха.