Уикендът на Остърман

— Много ви се иска да успеем, нали? Силно сте се ангажирали.

— Имам причини — Фасет срещна погледа на възрастния човек. Когато отново заговори, гласът му беше сух. — Те убиха жена ми. Проследиха я по Курфюретендам в два часа сутринта, докато аз бях „задържан“. Опитваше се да ме открие. Знаете ли това?

— Чел съм досието. Моите най-дълбоки съболезнования…

— Не са ми нужни вашите съболезнования. Заповедта дойде от Москва. Нужни са ми те. Нужна ми е „Омега“.

ВТОРА ЧАСТ Понеделник, вторник, сряда и четвъртък

Понеделник, 10:15 часа сутринта

Танър излезе от асансьора и тръгна по застлания с дебел килим коридор към офиса си. Беше прекарал двайсет и пет минути в кинозалата, гледайки записа на предаването на Удуърд. Той потвърди това, което съобщаваха вестниците: Чарлс Удуърд беше разобличил заместник-министъра Аштън като политически наемник.

Във Вашингтон щеше да има много объркани хора, мислеше си той.

— Голямо предаване, нали? — отбеляза секретарката му.

— Върхът, както би казал синът ми. Не мисля, че можем да очакваме кой знае колко покани за вечеря в Белия дом. Някой да се е обаждал?

— Звъняха от целия град. Главно поздравления. Оставила съм имената на бюрото ви.

— Звучи утешително. Може да ми потрябват. Нещо друго?

— Да, сър. Два пъти се обадиха от ФКС17. Мъж на име Фасет.

— Кой?

— Мистър Лорънс Фасет.

— Досега сме си имали работа с Кранстън.

— И аз така си помислих, но той каза, че е спешно.

— Може би министерството на външните работи се опитва да ни арестува преди залез слънце.

— Съмнявам се. Биха изчакали няколко дни — така няма да има политически оттенък.

— По-добре е да го потърсите. За ФКС всичко е спешно.

Танър прекоси кабинета, седна на бюрото си и прочете съобщенията. Усмихна се — дори и конкурентите му се бяха впечатлили. Интеркомът иззвъня.

— Мистър Фасет е на телефона, сър.

— Благодаря — Танър натисна нужния бутон. — Мистър Фасет? Моля да ме извините. Не бях в службата, когато сте се обадили.

— Аз трябва да се извиня — отвърна учтивият глас от другата страна на линията. — Графикът ми за днес е много натоварен, а вие сте най-важната точка.

— Какво има.?

— Нещо съвсем обикновено, но спешно. Това е най-точният начин, по който мога да го опиша. Формулярите, които попълнихте при нас през май за отдел „Новини“ на „Стандард Мючуъл“, не бяха пълни.

— Какво? — Джон си спомни нещо, което Кранстън от ФКС му беше казал преди няколко седмици. Кранстън му беше споменал също така, че не е важно. — Какво липсва?

— Първо, два ваши подписа на страница седемнайсет и осемнайсет. И шестмесечният график на предаванията, посветени на общественото обслужване, считано от януари месец следващата година.

Сега Джон Танър си спомни. Вината беше на Кранстън. Страници седемнайсет и осемнайсет липсваха от папката, изпратена от Вашингтон на Танър за подпис — правният отдел на компанията беше обърнал внимание на Танър за пропуска, а местата на предаванията бяха оставени празни за един месец в очакване на решението на компанията. Кранстън не беше възразил.

— Ако проверите, ще откриете, че вашият мистър Кранстън беше пропуснал да изпрати страниците, за които говорите, а уточняването на предаванията беше отложено за по-късно и той се съгласи.

От Вашингтон последва кратка пауза. Когато Фасет проговори отново, гласът му не беше така учтив, както преди:

— Моите уважения към Кранстън, но той не е упълномощен да взема подобни решения. Вие естествено вече имате информацията. — Думите му прозвучаха като констатация.

— Да, наистина ги имаме. Ще ги изпратя по куриер.

— Страхувам се, че няма да е достатъчно. Налага се да ви помолим да дойдете тук следобед.

— Ама, чакайте… Искате да кажете веднага, така ли?

— Аз не вземам решенията, а просто ги изпълнявам. От два месеца телевизионната компания „Стандард Мючуъл“ работи в разрез с установените правила на ФКС. Не можем да си позволим да бъдем поставени в подобно положение. Няма значение кой е отговорен — фактът си е факт. Вие сте направили нарушение. Нека да го отстраним днес.

— Добре. Но ви предупреждавам, че ако действието ви по някакъв начин е свързано е министерството на външните работи, ще докарам адвокатите на компанията и ще го квалифицирам както подобава.

— Не ми харесва намекът ви, а и не знам за какво говорите.

— Мисля, че знаете. Предаването на Удуърд от вчера следобед.

Фасет се изсмя.

— А, чух за него. „Поуст“ го описва надълго и нашироко… Смятам, че можете да се успокоите. В петък два пъти се опитах да се свържа с вас.

— Така ли?

— Да.

— Момент. — Танър превключи на интеркома. — Норма? Опитвал ли се е този Фасет да се свърже с мен в петък?

Последва кратко мълчание, докато секретарката на Танър проверяваше списъка на телефонните обаждания в петък.

— Възможно е. От Вашингтон Д.К., имаше два разговора, телефонистка трийсет и шест. Трябваше да се обадите, ако се върнете до четири часа. Вие бяхте в студиото до пет и половина.

— Не попитахте ли кой се обажда?