Уикендът на Остърман

Танър бутна вратата на стаята, през която се влизаше в кабинета на Кранстън. Беше празна. Бюрото на секретарката беше чисто — нямаше бележници, нямаше моливи, нямаше никакви документи. Светлината в стаята идваше от кабинета на Кранстън. Вратата беше отворена и той чу тихото бръмчене на климатичната инсталация. Щорите бяха спуснати, навярно за да не допускат лятната слънчева светлина. До стената на кабинета видя сянката на фигура, която се движеше към вратата.

— Добър ден — каза мъжът, появявайки се.

Беше с няколко инча по-нисък от Танър, навярно десет и половина или единайсет, но с много широки рамене. Русата му коса беше късо подстригана, очите му под светлокафявите гъсти вежди бяха доста раздалечени. Вероятно беше на възрастта на Танър, но несъмнено по-атлетичен. Дори и стойката му беше гъвкава, мислеше си Танър.

— Мистър Фасет?

— Аз съм. Няма ли да влезете? — Вместо да се върне в кабинета на Кранстън, Фасет пресече стаята, като мина през приемната, и заключи вратата. — По-добре е да не ни прекъсват.

— Защо? — попита Танър учуден.

Лорънс Фасет огледа стаята.

— Да. Да. Разбирам какво искате да кажете. Уместен въпрос. Влезте, моля.

Фасет влезе пред Танър в кабинета на Кранстън. Щорите на двата прозореца, които гледаха към улицата, бяха спуснати до долу. Бюрото на Кранстън беше също така празно, както и бюрото на секретарката му, като се изключат двата пепелника и още едно нещо. В средата на разчистеното пространство имаше малък касетофон „Уолънсак“ с два проводника — единият беше пред стола на Кранстън, другият — пред стола до бюрото.

— Това магнетофон ли е? — попита директорът на отдел „Новини“.

— Да. Бихте ли седнали, моля?

Джон Танър остана прав. Когато проговори, гласът му беше тих и гневен.

— Не, няма да седна. Тази работа не ми харесва. Методите ви са съвсем неясни или може би прекалено ясни. Ако възнамерявате да запишете нещо от думите ми, знаете чудесно, че няма да ви разреша без присъствието на адвокат от компанията.

Фасет също стоеше прав зад бюрото на Кранстън.

— Не е свързано с ФКС. Когато ви обясня, ще разберете моите… методи.

— По-добре е да ми обясните бързо, защото се каня да си тръгвам. Бях извикан от ФКС, за да донеса графика на предаванията на „Стандард Мючуъл“, посветени на общественото обслужване — той е в куфарчето ми — и да подпиша двете копия на страниците, които вашата служба е пропуснала да ни изпрати. От думите ви стана ясно, че ще бъдете с Кранстън, когато пристигна. А попадам в кабинет, който очевидно не се използва… По-добре е да ми дадете обяснение, защото до един час ще получите известие от нашите адвокати. Ако това са репресивни мерки срещу отдел „Новини“ на „Стандард Мючуъл“, ще ви вдигна във въздуха.

— Съжалявам… Тези неща не са толкова лесни.

— Другояче не би могло и да бъде.

— Хайде, стига. Кранстън е в отпуск. Използвахме името му, защото сте си имали работа с него.

— Казвате ми, че умишлено сте ме излъгали?

— Да. Отговорът е във фразата, която току що използвахте… Мисля, че казахте „Бях извикан от ФКС“. Мога ли да ви покажа документите си за самоличност?

Лорънс Фасет бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малък пластмасов калъф. Подаде му го през бюрото. Танър го отвори.

Картата най-отгоре удостоверяваше, че Лорънс К. Фасет е служител на Централното разузнавателно управление.

Другата карта беше разрешително да влиза в комплекса в Маклейн по всяко време на денонощието.

— За какво е всичко това? Защо съм тук? — Танър върна документите на Фасет.

— Ето кое е причината за магнетофона. Нека първо да ви покажа. Преди да ви обясня защо съм ви повикал, ще трябва да ви задам няколко въпроса. Има два бутона, които могат да изключват магнетофона. Единият е при мен, другият — при вас. Ако ви задам въпрос, на който не искате да отговорите, трябва просто да натиснете бутона „Изключено“ и устройството спира. От друга страна, за ваша сигурност, ако преценя, че давате поверителна информация, която не ни засяга, аз ще спра магнетофона. — Фасет пусна устройството със своя бутон, а после посегна през бюрото към бутона пред стола на Танър и го спря. — Виждате ли? Съвсем просто е. Минал съм през стотици подобни интервюта. Няма за какво да се тревожите.

— Прилича ми на предварителен разпит. Без право на адвокат и без призовка. Каква е целта? Ако мислите, че можете да ме сплашите, вие сте луд.

— Целта е да изясним самоличността ви… Вие сте абсолютно прав. Ако имахме намерение да шантажираме някого, щяхме да изберем уязвим човек, докато вие сте устойчив като Дж. Едгар Хувър19. Но дори и той няма влияние върху емисиите на новините на компанията.

Танър погледна човека от ЦРУ, който седеше изискано зад бюрото на Кранстьн. Фасет имаше цел. ЦРУ не би си разрешило да използва толкова безочлива тактика спрямо човек от неговия ранг.

— Какво искате да кажете с „да изясним самоличността ви“? Вие знаете кой съм.