Уикендът на Остърман

— Във вестника сте работили три години и половина, а после сте получили работа в „Лос Анджелес Таймс“?

— Не. Бях в Сакраменто… две години и половина… След това временно работих в „Сан Франциско Кроникъл“ около една година, преди да ме назначат в „Таймс“.

— В „Лос Анджелес Таймс“ сте постигнали доста голям успех като репортер, който се занимава с разследвания…

— Провървя ми. Предполагам, че имате предвид работата ми по операцията в Сан Диего.

— Да. Предложили са ви за наградата „Пулицър“, мисля.

— Не я получих.

— После са ви повишили в главен редактор в „Таймс“?

— Станах заместник-главен редактор. Нищо особено.

— В „Таймс“ сте работили пет години…

— По-скоро шест, мисля.

— До януари 1958 година, когато сте започнали работа в „Стандард Мючуъл“ в Лос Анджелес.

— Правилно.

— Останали сте в Лос Анджелес до март 1963 година, когато са ви преместили в Ню Йорк. Оттогава са ви повишавали няколко пъти?

— Дойдох на изток като редактор на емисията „Новини“ в седем часа. Разширих дейността си с документални и извънредни предавания, докато стигнах до сегашната си длъжност.

— Която е?

— Директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“.

Лорънс Фасет затвори папката и изключи магнетофона. Облегна се назад и се усмихна на Джон Танър.

— Не беше чак толкова неприятно, нали?

— Искате да кажете, че свършихме?

— Не, не… всичко, а попълването на раздел „Самоличност“. Изкарахте. Дадохте ми достатъчно погрешни отговори, за да изкарате теста.

— Какви?

— Тези неща — Фасет потупа папката — са посочени от следствения отдел. Хора с високи чела довеждат други хора с бради и те вкарват материала в компютри. Сигурно не е възможно да отговорите на всички въпроси правилно. Ако го бяхте направили, би означавало, че сте се готвили прекалено усърдно. Например, вие сте работили в „Сакраменто Дейли Нюс“ три години. Не две и половина, нито три и половина. Семейството ви се е преместило в Сан Матейо, когато сте били на осем години и два месеца, а не на седем години.

— Проклет да съм…

— Честно казано, дори да бяхте отговорили правилно на всички въпроси, може би пак щяхте да изкарате. Хубаво е, че сте нормален. Във вашия случай трябваше всичко да имаме на запис… А сега, страхувам се, идва трудната част.

— Трудна в сравнение с какво? — попита директорът на отдел „Новини“.

— Просто трудна… А сега да включа магнетофона. — Той го направи и взе лист хартия. — Джон Танър, трябва да ви уведомя, че въпросите, които ми предстои да обсъдя с вас, се окачествяват като изключително важна държавна тайна. Най-тържествено се заклевам, че информацията по никакъв начин не е свързана с вас или със семейството ви. Разкриването й на когото и да било е в разрез с интересите на правителството на Съединените щати в най-лошия смисъл — до такава степен, че хората от държавните служби, на които е известна тази информация, могат да бъдат преследвани по Закона за защита на националната сигурност, т. 18, ал. 793, ако нарушат изискванията за сигурност… Ясно ли е всичко, което казах дотук?

— Да… Аз обаче нито съм длъжен да ви изслушам, нито мога да бъда подведен под отговорност.

— Разбирам. Намерението ми е да ви предоставя важната поверителна информация на три етапа. В края на първия и втория етап можете да помолите да ви освободя от интервюто и ние ще разчитаме само на вашата интелигентност и преданост към правителството да мълчите за това, което ви е казано. Ако обаче се съгласите с третия етап, при който ще ви бъдат разкрити някои самоличности, вие поемате същата отговорност, както и хората в правителствените служби, и може да бъдете преследван по Закона за защита на националната сигурност, ако нарушите споменатите изисквания за сигурност. Ясно ли е, мистър Танър?

Преди да проговори, Танър се размърда на стола. Погледна въртящите се ролки на магнетофона, а после и Фасет.

— Ясно е, но да бъда проклет, ако се съглася. Нямате право да ме викате тука под фалшив претекст, а после да ми казвате, че мога да бъда подведен под отговорност.

— Не съм искал съгласието ви. Ако разбирате правилно какво казвам.

— Ако ме заплашвате, вървете по дяволите!

— Само ви обяснявам условията. Защо трябва да го възприемате като заплаха? Нима е нещо повече от ежедневната ви работа с договорите? Можете да напуснете по всяко време, преди да сте дали съгласието си да разкрия пред вас някои имена. Нима е толкова нелогично?

Танър си помисли, че в действителност не беше нелогично. Сега любопитството му трябваше да бъде задоволено.

— Казахте преди малко, че няма нищо общо със семейството ми? Нищо общо с жена ми?… Или е мен?

— Заклех се и думите ми са записани на лентата.

Фасет осъзна, че Танър беше добавил „или с мен“ като нещо, което му е хрумнало впоследствие. Пазеше жена си. Закриляше я.

— Продължавайте.

Фасет стана от стола и отиде до щорите.

— Между другото, не е нужно да седите. Записващото устройство има много чувствителни микрофони. Миниатюрни, разбира се.

— Ще остана седнал.