Уикендът на Остърман

Остърман се гмурна в басейна и преплува трийсет и шест фута под водата до другия му край. Лийла не беше съвсем права, мислеше си той. Танър беше безкомпромисен журналист, но също така беше и разумен и чувствителен човек. Не беше глупак, виждаше какво става, навсякъде. Беше неизбежно.

Всичко се свеждаше до личното оцеляване.

Всичко опираше дотам, да бъдеш в състояние да правиш това, което искаш. Да напишеш „заклинание“, ако умееш. Без да се тревожиш за дезодорантите в щата Канзас.

Бърни излезе на повърхността и се хвана за стената на басейна. Дишаше тежко. Отблъсна се и бавно заплува бруст към жена си.

— Притиснах ли те в ъгъла?

— Никога не можеш да го направиш — отговори Лийла, пишейки в жълтия бележник. — Имаше време, когато мислех, че трийсет хиляди долара са страшно много пари. Бруклинската къща на семейство Уайнтроп не беше най-важният клиент на Чейс Манхатън14.

Тя откъсна лист и го притисна с бутилка пепси-кола.

— Пред мен никога не е стоял този проблем — отговори Бърни, газейки във водата. — Семейство Остърман в действителност са почти неизвестни роднини на Ротшилд.

— Знам. Цветовете, с които се състезават жокеите ви, са червеникавокафяв и тиквеножълт.

— Ей! — Бърни изведнъж се хвана за стената на басейна и възбудено погледна жена си. — Казах ли ти? Тази сутрин се обади треньорът от Палм Спрингс15. Двегодишният жребец, който купихме, е пробягал три фърлонга16 за четирийсет и една секунди!

Лийла Остърман пусна бележника на коленете си и се изсмя.

— Страшни сме, трябва да знаеш! А ти се опитваш да се правиш на Достоевски.

— Разбирам какво искаш да кажеш… Е, някой ден…

— Да. Междувременно с едното око гледай към Канзас, а с другото — към онези твои долнопробни коне.

Остърман се изхили и се понесе към отсрещната страна на басейна. Отново се сети за семейство Танър. Джон и Али Танър. Беше съгласувал имената им с Швейцария. Цюрих беше въодушевен.

Бърнард Остърман беше решил. Някак си щеше да убеди жена си.

Следващия уикенд щеше да поговори сериозно с Джон Танър.

* * *

Данфорт мина през тесния вестибюл на къщата си в Джорджтаун и отвори вратата. Лорънс Фасет от Централното разузнавателно управление се усмихна и му подаде ръка.

— Добър ден, мистър Данфорт. Андрус ми се обади от Маклейн. Срещали сме се само веднъж — сигурен съм, че не ме помните. За мен е чест.

Данфорт погледна странния мъж и му отвърна с усмивка. В досието му в ЦРУ се казваше, че е четирийсет и седем годишен, но на Данфорт му изглеждаше много по-млад. Широките рамене, мускулестият врат, гладкото лице под късо подстриганата руса коса, всичко това напомняше на Данфорт за наближаването на неговия седемдесети рожден ден.

— Разбира се, че си спомням. Заповядайте, моля.

След като влезе във вестибюла, погледът на Фасет падна върху акварелите на Дега на стената. Пристъпи няколко крачки напред.

— Хубави са.

— Да. Познавач ли сте, мистър Фасет.

— А, не. Просто запален любител. Жена ми беше художничка… Прекарвахме много време в Лувъра.

Данфорт знаеше, че не бива да споменава за жената на Фасет. Беше германка — с връзки в Източен Берлин. Убиха я в Източен Берлин.

— Да, да, разбира се. Оттук, моля. Гровър е навън. Гледахме предаването на Удуърд.

Двамата мъже излязоха на двора, застлан с плочи. Джордж Гровър стана от стола.

— Здравейте, Лари. Нещата се раздвижват.

— Така изглежда. Според мен не особено бързо.

— Едва ли някой от нас мисли по-различно — отвърна Данфорт. — Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря, сър. Ако нямате нищо против, не бих искал да се задържам много дълго.

Тримата мъже седнаха около керамичната маса.

— Да започнем от сегашното състояние на нещата — каза Данфорт. — Какъв е предстоящият план?

Фасет изглеждаше объркан.

— Мислех, че сте запознат.

— Да, четох доклада. Просто искам информация от първа ръка — от човека, който отговаря за това.

— Добре, сър. Първата фаза е завършена. Семейство Танър, Тримейн и Кардоне са в Садъл Вали. Не им предстои заминаване, ще бъдат там през цялата седмица. Информацията е потвърдена от всички наши източници. В селището има тринайсет агенти и трите семейства ще бъдат непрекъснато под наблюдение. На всички телефони са монтирани подслушвателни устройства. Не е възможно да ги открият. От Лос Анджелес са установили, че семейство Остърман ще лети в петък, с полет 509, самолетът пристига на летище „Кенеди“ в четири и петдесет източно лятно часово време. Обикновено вземат такси до предградията. Колата ще бъде проследена, разбира се…

— Ако се придържат към обичайните си навици — прекъсна го Гровър.

— Ако не се придържат, няма да бъдат в този самолет… Утре ще докараме Танър във Вашингтон.

— В момента той не подозира нищо, нали? — попита Данфорт.

— Абсолютно нищо. Няма и да разбере. Дано не се наложи да използваме патрулната кола, в случай че окаже съпротива.

— Как мислите, че ще го възприеме? — Гровър се наведе напред на стола си.

— Ще си изкара акъла.

— Може да откаже да сътрудничи — каза Данфорт.

— Едва ли. Ако си свърша както трябва работата, няма да има избор.

Данфорт погледна разгорещения мускулест мъж, който говореше толкова уверено.