Ултиматумът на Борн

— Алекс! — извика Холанд, докато тичаше към пейката. — Чух те, но нещата с хотела се променят — каза той задъхан. — Не можеш да отидеш там сега! Няма да те пусна!

— Мамицата му, това променя много повече нещата около хотела. Тук не е замесен Чакала, а Хонконг! Външните и повърхностните факти бяха верни, но моят инстинкт ме подведе. Подведе ме!

— Какво смяташ да предприемеш? — попита внимателно директорът.

— Не зная — отговори Конклин с болка в гласа. — Сбърках… Разбира се, възможно най-бързо трябва да стигна до нашия човек.

— Разговарях с Дейвид. Разговарях с него преди около час — уточни Панов.

— Разговарял си с него ли? — извика Алекс. — Беше късно и ти си беше у дома. Как?

— Нали знаеш моя автоматичен секретар — каза лекарят.

— Ако го вдигам след всяко звънене след полунощ, никога няма да отида на работа сутринта. Затова го оставих да звъни и тъй като се приготвях да изляза, за да се срещна с теб, се заслушах. Каза само „Свържи се с мен“, а когато стигнах до телефона беше затворил. Затова на свой ред му се обадих.

— От твоя телефон ли?

— Ами… да — отговори колебливо Панов. — Много бързаше и беше много предпазлив. Искаше само да знаем какво става. Каза, че „М“ — нарече я „М“ — напуска с децата тази сутрин. И толкоз. Веднага след това затвори.

— Досега вече са открили името и адреса на твоето момче — каза Холанд. — А вероятно и съобщението.

— Мястото да, съобщението — вероятно — обади се Конклин. Но не и адреса, не и името.

— До сутринта ще ги имат, Холанд.

— Ако трябва, сутринта той ще бъде на път за Сиера дел Фуего.

— Господи, какво направих! — възкликна психиатърът.

— Нищо, което друг на твое място не би направил — отговори Алекс. — Получаваш съобщение в два часа сутринта от някого, за когото се интересуваш, който е в беда и му се обаждаш възможно най-бързо. А сега трябва да се доберем до него по възможност веднага. Така че това не е Карлос, а някой с много огнестрелни оръжия, който продължава да настъпва и стеснява кръга и прави пробиви, каквито ние смятахме за невъзможни.

— Използвай телефона в моята кола — каза Холанд. — Ще го пусна на автоматично изчистване. Няма да има запис или радиопредаване.

— Да вървим! — Конклин закуцука енергично, колкото му позволяваха силите, през ливадата, към колата на ЦРУ.

— Дейвид, Алекс е.

— Много подходящ момент си избрал, приятелю, точно излизаме. Ако Джейми не беше кацнал на гърненцето, вече щяхме да сме в колата.

— По това време?

— Mo не ти ли каза? Ти не отговори, затова му позвъних.

— Mo е малко объркан. Кажи ми какво става.

— Телефонът сигурен ли е? Мисля, че неговият не беше.

— Напълно.

— Мари и децата ще отпътуват на юг. Тя не спира да вика. Наех реактивен „Рокуел“ от летището в Лоуган. Всичко е уредено предварително, благодарение на мерките, взети от теб преди четири години. Не искам да са тук.

— Ами ти, Дейвид?

— Честно казано, мислех да тръгна към Вашингтон и да остана при теб. Ако след всичките тези години Чакала е тръгнал след мен, искам да бъда тук и да зная какво да правя. Може дори да съм в състояние да помогна. Ще пристигна до обяд.

— Не, Дейвид. Не днес и не тук. Замини с децата и Мари. Махни се от страната. Стой със семейството си и с Джони Жак на острова.

— Не мога да направя това, Алекс, а и ти на мое място не би го сторил. Моето семейство няма да бъде свободно, наистина свободно, докато Карлос не се махне от живота ни.

— Това не е Карлос — прекъсна го Конклин.

— Какво? Нали вчера ми каза.

— Забрави какво съм ти казал. Сбърках. Това идва от Хонконг, от Макао.

— Не виждам никакъв смисъл, Алекс! Хонконг приключи, Макао приключи. Те са мъртви и забравени и на света няма жив човек, който да има причина да ме преследва.

— Има. Един голям китаец. „Най-великият тайпан в Хонконг“ по думите на последния и вече мъртъв източник.

— Цялата къща на типовете от Гоминдан се срути. Нито един не остана!

— Повтарям ти, че някъде е останал някой.

Дейвид Уеб замълча за момент. След това със студен глас заговори Джейсън Борн:

— Разкажи ми всичко, което си научил, с най-малки подробности. Нещо е станало нощес. Какво?

— Добре, ще ти разкажа с подробности — съгласи се Конклин. Офицерът от разузнаването в оставка описа строгото наблюдение, организирано от ЦРУ. Обясни как той и Морис Панов са видели старците преследвачи. Старците не се показали на светлина до срещата в изоставената алея, където споменали за Макао, Хонконг и някакъв велик тайпан. Накрая Конклин описа престрелката, която завинаги бе затворила устата на двамата пратеници с ориенталски черти.

— Това идва от Хонконг, Дейвид. Връзката с Макао го потвърждава. Това беше базовият лагер на самозванеца, който се представяше под твое име.

Отново настъпи тишина. Чуваше се само дишането на Джейсън Борн.

— Не си прав, Алекс — каза той замислено. — Чакала е, чрез Хонконг и Макао. Но това е Чакала.

— Дейвид, сега пък в твоите думи няма логика. Чакала няма общо с китайците, с Хонконг или с Макао. Старците бяха с дръпнати очи, китайци, а не французи, италианци или германци. Тая работа идва от Азия, а не от Европа.