Ултиматумът на Борн

— Мога да взема досиетата на тримата филаделфийци, защото те са непосредствена част от проекта „Мейфлауър“ всъщност, свързани са с Чакала. Но не мога да се докосна до тези на нашите пет — поне за сега, наследници на „Медуза“.

— За Бога, защо? Трябва да го направиш, не можем да губим повече време.

— Времето няма да означава нищо, ако и двамата бъдем убити. Това не би помогнало на Мари и децата.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За причината, поради която закъснях. Поради която не исках да ти се обадя от Вирджиния и пак поради която помолих Чарлс Касет да ме вземе от онази недвижима собственост във Виена и докато той не пристигна, не бях сигурен дали ще изляза жив от там.

— Назови я!

— Е, добре… Не бях казал никому нищо за акцията ни, свързана с бившите членове на „Медуза“ — за нея знаехме само ти и аз, никой друг.

— Затова се зачудих днес следобед, разговаряйки с теб първия път. Ти беше потаен — твърде потаен, като се има предвид къде се намираш и оборудването, което използваш.

— Стаите и оборудването се оказаха чисти. По-късно Касет ми каза, че в Управлението не искат да се правят никакви записи на каквото и да било, което става там и това е най-добрата гаранция, която може да се иска.

— Тогава в какво е проблемът? Защо спираш работата?

— Защото трябва да се досетя кой е другият адмирал, преди да навляза по-дълбоко в територията на „Медуза“. Аткинсън, нашият безукорен посланик в Кралския двор в Лондон, беше много ясен. В паниката си той свали маските на Бъртън и Тигартън в Брюксел.

— Е, и?

— Каза, че Тигартън щял да се справи с Управлението, ако нещо излезе наяве. Защото бил много близък с най-високо място в Лангли.

— „Най-високо място“ е вашингтонски евфемизъм за най-голяма секретност, а когато става въпрос за Лангли, то това е директорът на Централното разузнаване… Или Питър Холанд.

— Ти ми каза тази сутрин, че за него не би представлявало проблем да съсипе всеки член на „Медуза“.

— Човек може да каже каквото иска. Но дали ще го направи.

От другата страна на Атлантика, в старото парижко предградие Ноли-сюр-Сен, един стар човек в тъмен износен костюм вървеше с мъка по циментовата пътека към входа на катедралата от шестнадесети век, известна като църква на Светото причастие. Камбаните на кулата й забиха за първа молитва. Човекът се спря на утринното слънце, прекръсти се и прошепна на небето: „Angelus domini nuntiavit Mariae.“ C дясната си ръка прати въздушна целувка на барелефното разпятие на сводестия вход и продължи нагоре по стъпалата към огромните врати на катедралата. Усети, че двамата свещеници, облечени в раса, го изгледаха с неприязън. „Извинете, че загрозявам богатата ви енория, дебелогъзи сноби такива — помисли си той, запали свещ и я постави на мястото за молитва, — но Христос е показал ясно, че предпочита мен пред вас.“

Старецът тръгна по централната пътека, като с дясната ръка се хващаше за облегалките на пейките, а с лявата опипа ръба на широката си яка. После я плъзна към вратовръзката си, за да се увери, че възелът не се е разместил. Жена му бе толкова отпаднала, че едва можа да върже проклетия възел, но, както и преди, беше настояла да го донагласи, преди да тръгне на работа. Беше го издокарала и онази нощ преди четиридесет години, когато отиде в пълния с проститутки щаб на оберфюрера на Рю Сен Лазар. Чантата, която остави там, вдигна във въздуха половината здание. Двадесет години след това, в един зимен следобед, съпругата му се беше измъчила в старанията си да стесни скъпото палто, което беше откраднал, та да легне добре на раменете му, преди да поеме, за да обере „Гранд Банк Луи IX“ на „Мадьолен“. Банката беше управлявана от един образован, но самозабравил се член на Съпротивата, който му беше отказал заем. Това бяха добри времена, последвани от лоши дни и лошо здраве, довело до още по-лоши дни, всъщност — до мизерия. Докато не се появи един човек — странен човек със странно прозвище, който му предложи още по-странен писмен договор. Уважението се върна под формата на достатъчно пари за хубава храна и вино, за дрехи, които му стояха добре. Парите помогнаха жена му да изглежда отново хубава и, което бе най-важното — стигаха за докторите, които се грижеха тя да се чувства по-добре. Ризата и костюмът, които носеше днес, бяха изровени от килера. В много отношения с жена му бяха като актьори от пътуваща провинциална трупа. Имаха костюми за различните си роли. Това беше тяхната работа… Днес той беше тук пак по работа. За него тази сутрин, изпълнена със звъна на камбаните за молитва, беше делова.