Ултиматумът на Борн

— Повече отколкото са необходими, за да те подстрижат и да изчистят акнето от пубертетското ти лице, млади приятелю. Карай, Бен Гун. Бързам.

Дрехите бяха конфекция, но това беше скъпа конфекция и след като беше показал пачка стодоларови банкноти, продавачката с мораво червило стана изключително отзивчива. Скоро един средно голям куфар от лакирана кожа вмести закупеното всекидневно облекло и Префонтен заряза износените си костюм, риза и дрехи. За един час той заприлича на човека, когото не бе виждал от години: Уважаемият Брендън П. Префонтен. (Винаги бе изпускал второто П., което заместваше Пиер, по очевидни причини.)

Друго такси го отведе в мебелираната му къща в „Джъмейка Плейнз“ откъдето взе няколко по-съществени неща, включително паспорта си. Него поддържаше винаги в ред, в случай че се наложи бързо да напусне страната. Таксито го откара на летище „Лоуган“. Шофьорът съвсем не бе обезпокоен дали може да му плати. „Дрехите никога не правят човека — помисли Брендън, — но определено помагат, когато си имаш работа с дребни мнителни чиновници.“ От информацията на летището разбра, че три самолета, излитащи от Бостън, кацат на остров Монсера. Купи си билет за първия полет. Естествено, Брендън Патрик Пиер Префонтен пътуваше в първа класа.

Стюардът на „Ер Франс“ избута бавно инвалидната количка по наклонената пътека в самолета „Боинг 747“ на парижкото летище „Орли“. Немощната жена на стола бе възрастна и с прекалено силен грим, като ружът бе повече от необходимото. Носеше огромна шапка от пера на какаду. Би изглеждала смешно, ако не бяха огромните й очи под бретона от прошарена коса, недобре боядисана в червено — очи живи, знаещи и пълни със смях. „Няма значение, mes amis, той ме харесва така и това е всичко, което има значение. Хич не ми пука за вашето мнение.“ Той беше стар човек и пристъпваше внимателно до нея, като от време на време я докосваше по рамото. Може би в израз на обич, а вероятно и за да се облегне. Но в допира имаше много нежност. Ако човек се вгледаше, щеше да забележи сълзите, които от време на време се стичаха от очите му, но той веднага ги избърсваше, за да не бъдат забелязани от нея.

— Il est isi, mon capitaine1 — съобщи стюардът на старшия пилот, който посрещна двамата пътници на входа на самолета.

Капитанът се пресегна, взе лявата ръка на жената и я докосна с устни, после се изправи изпънат и поздрави тържествено побелелия възрастен мъж с малък медал на славата от Легиона върху ревера.

— За нас е чест, мосю — каза капитанът. — Самолетът е под мое командване, но вие сте мой командир. — Двамата се ръкуваха и пилотът продължи. — Ако има нещо, което екипажът и аз можем да направим, за да бъде полетът по удобен за вас, не се колебайте да ни кажете, мосю.

— Много сте любезен.

— Безкрайно сме ви задължени — както всички ние, така и цяла Франция.

— Всъщност, това не е нищо особено…

— Да бъдете обявен лично от Великия Шарл за истински герой от съпротивата едва ли е нищо. Възрастта не може да помрачи такава слава. — Капитанът щракна с пръсти към трите стюардеси във все още празната първа класа. — Бързо госпожици! Подгответе всичко за храбрия войник на Франция и неговата дама.

Така убиецът с много псевдоними бе съпроводен до широката преграда отляво, където жена му бе прехвърлена внимателно от количката на седалката до пътеката. Самият той седна до прозореца. Подносите пред тях бяха вдигнати и в тяхна чест бе донесена бутилка охладено вино „Кристал“. Капитанът вдигна първата чаша с тост за двойката. Той се върна в командната кабина, а възрастната жена смигна лукаво и весело на мъжа до нея. Не след дълго пътниците започнаха да се качват на самолета, като много от тях поглеждаха одобрително към възрастната двойка на предната редица, тъй като из фоайето на „Ер Франс“ бяха плъзнали слухове. Един голям герой… Великият Шарл лично… Задържал в Алпите шестстотин шваби, дали не бяха хиляда?

Когато огромният реактивен самолет се понесе по пистата и се откъсна тежко от земята, старият „герой на Франция“ чиито единствени геройства от съпротивата, които можеше да си припомни, бяха кражби, оцеляване на всяка цена, побоища над жена му и укриване както от армията, така и от службите по труда, бръкна в джоба си и извади документите. Паспортът бе с негова снимка, поставена както си му е редът, но това бе единственото, което му беше познато. Останалото — име, дата и място на раждане, професия — бе неизвестно за него, както и прикрепеният списък с отличия. А те бяха страхотни. Беше съвсем наясно с ролята си, но трябваше да изучи тези „факти“ за да може, в случай че някой ги упомене, поне да кимне скромно. Бяха го уверили, че лицето, притежавало името и заслугите, няма живи роднини, само неколцина приятели и е изчезнало от апартамента си в Марсилия, както се предполага, на околосветско пътешествие, от което по всяка вероятност няма да се върне.