Ултиматумът на Борн

— И колкото е по-голям страхът, толкова е по-голяма рибата — добави Джейсън, като го прекъсна. — Преди много време ти ми каза, че гръбначният мозък на Карлос е голям колкото главния, което за него сигурно е така, след като се занимава с такава работа. Тогава това беше вярно, вярно е и сега. Ако можем да накараме който и да е от тези високопоставени държавни мъже да му изпрати съобщение, което го насочва към мен, и така да получи възможност да ме убие, той ще се хване. Знаеш ли защо?

— Току-що ти казах. Всемогъщото аз.

— Да, то е част от причината, но има и още нещо. То е уважението, което се изплъзва на Карлос вече повече от двадесет години, като се започне от Москва, която го изхвърли и му каза да изчезва. Натрупал е милиони, но негови клиенти са били боклуците на земята. И въпреки всичкия страх, който е успял да предизвика, той все още си остава странен психопат. Никакви легенди не се разказват за него и единственото, което е успял да породи, е презрение. Фактът, че идва тук, за да уреди сметките си с мен от преди тринадесет години, само доказва моето твърдение… Аз съм жизнено важен за него — за него е жизнено важно да ме убие, защото бях продукт на нашите тайни операции. Именно това иска да покаже — че е по-добър от всички нас, взети заедно.

— Вероятно смята, че можеш да го разпознаеш.

— Най-напред помислих това, но след тринадесет години и никаква вест от мен…

— И затова навлезе в територията на Mo Панов и излезе с този психологичен профил.

— Живеем в свободна страна.

— В сравнение с повечето държави — да, но накъде биеш?

— Знам, че съм прав.

— Това не е отговор.

— Не трябваше нищо да бъде фалшиво или подправяно — настоя Борн и се приведе напред, подпрял лакти на коленете си със стиснати ръце. — Карлос ще разбере хитрината. Тя ще е първото нещо, за което ще се огледа. Нашите „медузи“ трябва да са искрено паникьосани.

— Това вече е факт — казах ти го.

— Но то трябва да е в такава степен, че те наистина да започнат да обмислят договор с някой като Чакала.

— Това, което не знам…

— И което няма да научим никога — прекъсна го Джейсън, — докато не разберем какво крият те.

— Но ако започнем да въртим лентите в Лангли, Десоул ще се досети. И ако е част от това, каквото и да е то, ще алармира и другите.

— В такъв случай няма да има никакво разследване в Лангли. И без това имам достатъчно данни, от които да започна, само ми дай адресите и частните телефонни номера. Можеш да го направиш, нали?

— Разбира се, това е информация с ниско ниво на секретност. Какво възнамеряваш да правиш?

Борн се усмихна и заговори тихо.

— Какво ще кажеш, ако нападнем домовете им или ако забием дебели игли в задниците им?

— Вече чувам Джейсън Борн.

— Така да бъде.

7

Мари Сен Жак-Уеб посрещна карибското утро, като се протегна в леглото и погледна към детското креватче. Алисън спеше дълбоко. Преди четири-пет часа малкото същество бе така изтерзано, че братът на Мари бе почукал на вратата и бе влязъл уплашен, за да попита дали може да направи нещо, макар да бе дълбоко убеден, че не е в състояние да помогне с каквото и да било.

— Освен да смениш някоя мръсна пелена.

— Дори не искам да мисля за това — отговори Сен Жак и напусна бързо стаята.

Сега Мари дочу гласа му. Тя знаеше, че той иска да го чуе. Приканваше сина й Джейми да се състезават в басейна и говореше толкова силно, че би могъл да бъде чут чак на големия остров Монсера. Мари изпълзя от леглото, отиде в банята и няколко минути по-късно излезе през вратата към вътрешния двор, издигащ се над басейна.

— Хей, Map! — извика загорелият й, красив и тъмнокос по-малък брат, застанал до сина и във водата. — Надявам се, че не сме те събудили. Точно възнамерявахме да поплуваме.

— И решихте за това да научат и британските крайбрежни патрули в Плимут.

— Е, хайде — девет часа е, късна утрин за островите.

— Здравей, мамо. Вуйчо Джон ми показа как да плаша акулите с тояга!

— Твоят вуйчо е пълен с много ненужни знания, които се надявам да не ти потрябват.

— На масата има кана с кафе, Map. А госпожа Купър ще ти приготви каквото искаш за закуска.

— Кафето ми стига, Джони. Нощес чух, че телефонът звъня. Дейвид ли беше?

— Да — отвърна брат й. — Трябва да поприказваме. Хайде, Джейми, излизаме. Хвани се за стълбата.

— А акулите?

— Ами ти ги победи всичките, приятел. Върви да пийнеш нещо.

— Джони!

— Портокалов сок, в кухнята има пълна кана.

Джон Сен Жак мина покрай басейна, изкачи стъпалата към кухненския двор, а племенникът му изтича в къщата.

Мари гледаше брат си, откривайки прилика между него и съпруга си. И двамата бяха високи и мускулести, а в походката им личеше безкомпромисност. Но там, където обикновено Дейвид печелеше, Джони нерядко губеше и тя не разбираше защо. Както и не разбираше защо Дейвид има такова доверие към по-малкия си зет, след като двамата по-големи изглеждаха много по-благонадеждни. Дейвид — а може би по-скоро Джейсън Борн? — никога не коментираше сериозно този въпрос. Просто го отминаваше със смях и казваше, че в Джони има нещо, което го привлича.