Ултиматумът на Борн

— Не исках да се обаждам вкъщи, затова потърсих съпруга ти, моят приятел Дейвид, който не се отнасяше към мен като дете-идиотче. Тогава това ми се струваше най-правилно и беше най-доброто решение, което можех да взема. Правителството му бе задължено и затова в Джеймс Бей пристигна екип от умни хора от Вашингтон и Отава и аз бях обявен за невинен. Казаха, че е станало при самозащита и то беше точно така.

— Той никога не ми е споменал нито една дума…

— Аз го помолих.

— Значи това било… Все още не разбирам!

— Не е трудно, Map. Дейвид знае, че аз мога да убия и ще убия, ако смятам, че е необходимо.

В къщата иззвъня телефон. На кухненската врата се появи възрастна негърка.

— За вас е, господин Джон. Обажда се онзи пилот от големия остров. Казва, че е много важно.

— Благодаря ви, госпожо Купър — каза Сен Жак, стана от стола и бързо отиде до деривата край басейна.

Не разговаря дълго, погледна към Мари, затвори телефона и изтича при нея.

— Събирай багажа. Трябва да изчезнете оттук!

— Защо? Човекът, който ни докара, ли беше?

— Върнал се от Мартиника и току-що научил, че миналата нощ някой е разпитвал на летището за жена с две малки деца. От екипажите никой не е казал нищо, но това не е гаранция. Бързо.

— Боже мой, къде ще отидем?

— Първо в хотела, докато измислим нещо друго. Към него води само един път, по който патрулира моята собствена охрана. Никой не може да влезе, нито да излезе. Госпожа Купър ще ти помогне с Алисън. Побързай!

Докато Мари влизаше в спалнята, телефонът иззвъня отново. Сен Жак изтича по стълбата към басейна и стигна до него точно когато госпожа Купър се показа отново от кухнята.

— Обаждат се от правителствената сграда в Монсера, господин Джон.

— Какво искат, по дяволите?…

— Да ги попитам ли?

— Няма значение, ще се обадя. Помогнете на сестра ми да се оправи с децата и пренесете всичко, което донесоха със себе си в роувъра. Трябва да тръгнат веднага!

— О, колко жалко и лошо. Тъкмо бях почнала да опознавам дечицата.

— „Жалко и лошо“ е добре казано — промърмори Сен Жак, докато вдигаше слушалката. — Да?

— Здравей, Джон — каза главният помощник на кралския губернатор — един човек, който се бе отнесъл благосклонно към канадеца и му бе помогнал да се оправи в лабиринта на териториалните закони на колонията.

— Можеш ли да се обадиш по-късно, Хенри? Малко съм притеснен в момента.

— Страхувам се, че няма време, приятелю. Проблемът идва направо от външното министерство. Налага се да помогнем веднага и мисля, че това няма да ти попречи въобще.

— О!

— Както изглежда, в десет и половина с „Ер Франс“ през Антигуа пристигат един стар приятел и съпругата му. Правителството иска посрещане с червено килимче. Май старецът е повоювал доста, има куп награди и е работил с нашите момчета оттатък Ламанша.

— Хенри, наистина бързам. Какво общо има всичко това с мен?

— Добре, просто предполагах, че може да имаш повече идеи какво да направим. Може да използваме богатите ти канадски гости — някой френскоговорящ от Монреал, който е свързан със Съпротивата и който…

— Зарежи това. Нещо друго?

— Ще настаниш нашия герой и неговата дама в някой от най-добрите апартаменти, които имаш, заедно със стая за френскоговорящата медицинска сестра, която отделихме за тях.

— Само с едночасово предупреждение?

— Е, приятел, всички се пържим в един и същи огън, ако разбираш какво искам да кажа, а ти разполагаш с твоята толкова важна, но същевременно и капризна телефонна служба в известна степен благодарение на намесата на Короната, ако отново разбираш какво искам да кажа.

— Хенри, ти си ужасен. Толкова любезно риташ човек там, където боли. Как е името на нашия герой? И бързо, моля те!

— Казваме се Жан Пиер и Режин Фонтен, господин директор, ето паспортите ни — каза меко възрастният човека в кабинета със стъклени стени на служителя от имиграционната служба, до който бе застанал главният помощник на кралския губернатор. — Можете да видите съпругата ми ей-там — до бави той и посочи през прозореца. — Разговаря с госпожицата с бялата престилка.

— Моля ви, мосю Фонтен! — запротестира набитият чернокож служител със силен английски акцент. — Това е само една формалност, колкото да се ударят печатите. Така ви спестяваме сблъсъка с толкова много ваши поклонници. Из цялото летище плъзнаха слухове, че пристига един голям човек.

— Наистина ли? — Фонтен се усмихна и то приятно.

— О, нека това не ви безпокои, сър. Пресата не беше допусната. Знаем, че искате пълно спокойствие и то ще ви бъде осигурено.

— Наистина ли? — Усмивката на стария човек помръкна. — Трябваше да се срещна тук с един човек — мой сътрудник, с когото се налага да се посъветвам. Надявам се, че ще бъдете така мили да не му пречите да ме намери.

— Ще бъдете приветстван от една малка, подбрана група хора със съответно обществено положение и препоръки в залата за посрещане на високоуважавани гости, мосю Фонтен — каза главният помощник на губернатора. — Може ли да тръгваме? Всичко ще мине много бързо, уверявам ви.

— Наистина ли?