Ултиматумът на Борн

Освен това инстинктът му показваше, че каквато и да е причината, тя имаше връзка с грамадния дебел мъж, който се бе върнал в малката къща. Трябваше да се приближи до нея — до този човек, който беше част от забравеното му минало. Борн полека се изправи и като притичваше наведен от бор до бор, стигна края на извитата алея.

Спря и се хвърли на земята. Бе доловил звук, който не беше част от шепота на дъбравата. Някъде скърцаха гуми, трошаха камъчета и ги разпръсваха.

След секунди зърна нещо, което изскочи от сенките на извитата алея и се понесе по чакълестата алея. Беше малко возило със странна форма — нещо между триколесен мотоциклет и миниатюрна количка за голф с големи, дълбоко набраздени гуми. То изглеждаше някак заплашително с високата си полюляваща се антена, дебелите, извити плексигласови щитове, издигнати от всички страни, и противокуршумни стъкла, предпазващи водача от евентуална стрелба. Атмосферата във „фермата“ на генерал Суейн ставаше все по-странна…

Втора триколка изхвръкна от сенките зад дървената къщичка и спря на метри от първата на чакълестата пътека. Главите на водачите се извърнаха едновременно, по войнишки, към къщичката, като че ли бяха роботи на изложение. След това прозвуча гласът на невидим говорител:

— Охранявайте вратите! — проехтя команда. — Пуснете кучетата и подновете обиколките си.

Като по даден знак возилата едновременно завиха и поеха в противоположни посоки, дадоха газ и се понесоха към сенките. Като чу да се говори за кучета, Джейсън автоматично посегна към задния си джоб и извади пневматичния пистолет, после запълзя странично и бързо през храсталаците, докато приближи дългата ограда. Ако кучетата бяха няколко, единственото, което можеше да направи, беше да се покатери и да прескочи през бодливата тел от другата страна. Двузарядният му пневматичен пистолет можеше да зашемети само две кучета. Нямаше да има време да го презареди. Видимостта под долните клони беше относително добра. Внезапно по чакълестата пътека профуча един черен доберман. В устрема му нямаше никакво колебание, той не спираше да души. Появи се и друго куче — този път овчарка с дълга козина. То с усилие, но инстинктивно намали ход, като че ли беше програмирано да спре в определена зона. После спря, а в края на пътя се появи неясен силует. Неподвижно застаналият Борн разбра — това бяха мъжки кучета, научени да нападат. Всяко от тях имаше собствена територия, върху която уринираше и така завинаги я правеше свой район на действие. Това дисциплинирано поведение се предпочиташе от селяните на Изтока и от дребните земевладелци. Те добре знаеха колко струва изхранването на животните, които пазеха маломерните им владения. Ако се вдигнеше тревога, останалите щяха да се присъединят. Изтокът. Виетнам… „Медуза“. Спомените се връщаха! Бледи, неясни сенки — образи. Млад силен мъж в униформа, който кара джип. Слезе от него. Гласът му долетя през мъглата на паметта. Той започна да крещи на онези, които бяха останали живи от нападателната група, завърнала се от акция в някакъв район за военнотехническо снабдяване, дублиращ линията „Хо Ши Мин“. Същият този мъж, само че по-стар и по-едър, бе попаднал във фокуса на бинокъла само преди минути! А преди години този човек бе обещал доставки. Амуниции, минохвъргачки, гранати, радиоапарати. Не беше донесъл нищо. Само обвинения от комендантството в Сайгон: „Вие, шибани престъпници, осрахте всичко!“ Но не беше така. Сайгон беше се задействал твърде късно, беше реагирал твърде късно и двайсет и шест мъже бяха безсмислено избити и взети в плен.

И като че ли беше се случило само преди час, само преди минути. Беше изтръгнал пистолета си от кобура и без предупреждение бе опрял дулото му в черепа на подофицера.

— Само още една думи и си мъртъв, сержанте. — Мъжът бе сержант. — Или ще ни донесете утре в пет сутринта това, което поискахме, или лично ще дойда в Сайгон, и ще те размажа в стената на бардака, в който най-често ходиш. Ясен ли съм, или ще предпочетеш да ми спестиш едно пътуване? Честно казано, като си помисля за загубите, които претърпяхме, бих предпочел веднага да свърша с теб.

— Ще получите това, което искате.

— Très bien! — извика с пълен глас най-възрастният член на „Медуза“ — французин, който, години по-късно, щеше да спаси живота му в един резерват за птици в Пекин. — Tu es formidable, mon fils!7

Колко прав беше тогава, а сега беше мъртъв. Д’Анжу, човекът, за когото се разказваха легенди.