Unknown

Ема Комдън носеше спретната рокля с благопристойна кръгла якичка и елегантна брошка на шията. До голяма степен бе пълна противоположност на Лилиан – закръглена там, където младата жена бе слаба, с тъмнокафяви очи, почти черни, с тъмна коса, сияйно кестенява с лек намек за червеникаво, прихваната по френски маниер.

— Искате да кажете, че сте учили у дома, за да помагате на баща си?

— Искам да кажа, че ме изключиха от толкова много източни училища, че баща ми нае госпожа Комдън, за да завърши обучението ми.

Бел отвърна на усмивката й:

— Как ви остава време за френски, немски и пиано, ако едновременно с това работите и като лична секретарка на баща си?

— Надрасках домашната си учителка.

— Но независимо от това госпожа Комдън е останала…?

Лилиан отговори хладно:

— Ако наистина имате очи, господин детектив, вероятно ще забележите, че баща ми е много привързан към нашата „семейна приятелка“.

Хенеси обърна внимание, че двамата разговарят.

— Какво? Какво?

Тъкмо казвах, че съм чувал да се говори за невероятната красота на госпожица Хенеси.

— Лилиан не е наследила това лице откъм моята страна на семейството. Колко ви плащат, за да бъдете детектив, господин Бел?

— Горната граница на стандартния ценоразпис.

— В такъв случай без съмнение ще ме разберете, ако като баща на тази невинна млада дама изпълня задължението си и попитам кой ви е купил хубавите дрехи?

Дядо ми, Айзая Бел.

Озгуд Хенеси се вторачи изпитателно в него. Едва можеше да бъде по-изненадан, дори ако Бел му бе отговорил, че произлиза от слабините на крал Мидас.

— Айзая Бел е бил ваш дядо? Което прави Ебънизър Бел ваш баща? Президентът на Американската държавна банка в Бостън? Всемогъщи Боже, банкер?

— Баща ми е банкерът. Аз съм детектив.

— Моят баща никога не беше срещал банкер през живота си. Работеше по железните трасета, набиваше клинове. Разговаряте със син на железопътен работник. Бел. Започнах също като него, набивах клинове по релсите. Знам как да си вадя хляба. Изработил съм си десетте часа на ден нагоре по стълбицата: спирач, машинист, кондуктор, телеграфист, диспечер – нагоре по линията от релсите през гарите до кабинета на директора.

Онова, което баща ми иска да каже – намеси се Лилиан, – е, че се е издигнал от набиването на клинове под горещото слънце до набиването на позлатени клинове под слънчобран.

— Не ми се подигравай, млада госпожице. — Хенеси свали още една карта от тавана. Бяха планове, подробно копие с множество детайли върху бледосиня хартия, изобразяващо инженерните планове за мост с конструкция от свободно носещи греди, прехвърлящ дълбока клисура с помощта на две подпори от камък и стомана.

— Ето накъде сме се упътили, господин Бел, Мостът при Каскейд Кениън. Изнамерих най-добрия инженер и го накарах да излезе от пенсия, Франклин Мауъри, за да ми построи най-здравия железопътен мост западно от Мисисипи. Сега Мауъри почти е приключил.

За да спестим време, строим предварително, като пренасочваме влакове по изоставена дървена линия, която се изкачва из теснините от пустинята Невада.

— Той посочи картата. – Когато най-сетне пробием оттук – Тунел №13 – мостът ще ни чака. Скорост, господин Бел. Всичко опира до скоростта.

— Имате ли краен срок? – запита Бел. Хенеси погледна остро към Джоузеф ван Дорн:

— Джо, мога ли да допусна, че доверителната информация е в също толкова сигурни ръце с твоите детективи, колкото и в тези на моите адвокати?

— В по-сигурни – отговори Ван Дорн.

— Имаме краен срок – призна Хенеси на Бел.

— Наложен от вашите банкери?

— Не от онези дяволи. От майката природа. Зимата е на прага ни, а когато стигне до Каскейд, спираме със строежа на железния път чак до пролетта. Разполагам с най-добрия кредит в железопътния бизнес, но ако не свържа прохода при Каскейд с моста при Каскейд Кениън, преди зимата да ни е принудила да излезем в почивка, дори моят кредит ще пресъхне. Между нас казано господин Бел, ако това разширяване се забави, ще изгубя всякакви шансове да завърша тунела още в деня след първата зимна буря.

— Бедете сигурен, Озгуд, ще го хванем – увери го Джоузеф Ван Дорн.

Хенеси не се успокояваше толкова лесно. Той разтърси плановете, сякаш искаше да ги накара да се превърнат в реалност:

— Ако тези саботьори успеят да ме спрат, преди да сме се разправили с Каскейд, ще изминат най-малко двайсет години, докато се намери друг, който да се справи със задачата. Там е последното препятствие, което възпира прогреса на запад, а аз съм последният останал жив с достатъчно кураж, за да го преодолее.

Айзък Бел не се съмняваше, че старецът обожава своята железница. Нито си позволяваше да забрави за възмущението в собственото си сърце при мисълта колко ли още хора щяха да загинат или да бъдат ранени по вина на Саботьора. Невинните бяха неприкосновени. Но в този момент съзнанието му преди всичко бе заето от спомена за това как Уиш Кларк пристъпва по обичайния си отпуснат и безгрижен начин пред нож, предназначен не за друг, а за самия Бел.

— Обещавам, ви, че ще го хванем – увери той президента на компанията.