Unknown

Бел кимна. Изпитваше непреодолима тъга и разкаяние. Последните й думи, преди той да падне от вагона се върнаха, за да го терзаят. Така и не мажеше да обясни чувствата си към нея. Не беше увличаща любов от негова страна, по-скоро нежност, примесена с омраза. Нямаше прошка за престъпните й действия в съюз с брат й. Заслужила бе смъртта си също като него.

— Не мога да преценя по вида й сега – промълви Кауфман. – Вероятно е била красива жена.

— О, да – отвърна тихо Бел. – Красива жена, изпълнена с живот, но забулена в зло. – Обърна се натъжен, но очите му останаха сухи.

* * *

Малко преди полунощ спасителната баржа пристана до стария железопътен кей в Ролинс. Бел се разбра с Кауфман труповете да бъдат откарани в близкото погребално бюро и близките на Хънт и Кар да бъдат уведомени. Разпозна Джоузеф Ван Дорн, застанал на кея в обкръжението на четирима свои агенти и не се изненада, че го вижда.

Ван Дорн караше своите осемдесет, но стоеше все така изправен, с буйна сива коса и очи, които така и не губеха блясъка си. Въпреки че двамата му синове ръководеха агенцията от офиса си във Вашингтон, окръг Колумбия, все още работеше от стария си офис в Чикаго и даваше консултации по случаи, останали нерешени.

Бел се приближи и стисна ръката му.

— Радвам се, че те виждам, Джоузеф. Толкова време мина.

Ван Дорн се усмихна широко.

— Работата ми не е толкова интересна, откакто ти се оттегли.

— Нищо не можеше да ме спре да се върна на този случай.

Ван Дорн се загледа към товарния вагон. Под смътната светлина на кея приличаше на зло чудовище от дълбините.

— Там ли бяха? – попита той.

— Парите ли?

Бел само кимна.

— А Кромуел?

— Той и сестра му, Маргарет.

Ван Дорн въздъхна тежко.

— Значи най-после приключи. Мога да напиша финал на легендата за Бандита касапин.

— Малко от вложителите на банка „Кромуел” ще са живи да получат парите си – отрони замислено Бел.

— Да, но наследниците им ще бъдат уведомени за неочакваното наследство.

— Обещах на Кауфман и екипажа му тлъст хонорар за намирането.

— Ще се погрижа да го получат – обеща Ван Дорн. Сложи ръка на рамото на Бел. – Добра работа, Айзък. Жалко, че не можахме да намерим влака преди четирийсет и четири години.

— Езерото беше осемдесет и един метра дълбоко, където потъна влакът – обясни Бел. – Спасителната компания, наета от банковите комисионери в Сан Франциско, драгира дъното, но не можа да го намери през 1907-ма.

— Как са могли да го пропуснат?

— Беше пропаднал в падина на дъното и драгите са минали над него.

Ван Дорн се обърна и кимна към една кола, паркирана до кея.

— Предполагам, че се прибираш у дома.

Бел кимна.

— Жена ми ме чака. Ще караме до Калифорния.

— Сан Франциско?

— Влюбих се в града по време на разследването и реших да остана след земетресението и да го направя свой дом. Живеем в старото имение на Кромуел на Ноб Хил.

Бел го остави и закрачи към паркираната кола. Синята металическа боя на „Къстъм Супер 8“ модел 1950 г. със сгъваем покрив „Пакард“ блестеше под светлините на кея. Макар нощният въздух да бе студен, покривът беше смъкнат.

В шофьорската седалка седеше жена със стилна шапка върху коса, боядисана в оригиналния рус цвят. Гледаше го докато се приближаваше със същите коралови морскозелени очи, както при първата им среща. Веселите бръчици около очите й бяха на човек, който се смее с лекота, а чертите на лицето й излъчваха неподвластна на възрастта красота.

Бел отвори вратата и се пъхна на седалката до нея. Тя се наведе и го целуна силно по устните, отдръпна се и усмихна лукаво.

— Време е да те връщам.

— Беше тежък ден – отрони той с въздишка.

Марион включи запалването и стартира колата.

— Намери ли каквото търсеше?

— Джейкъб, Маргарет и парите, всичко е там.

Марион погледна над черната вода на езерото.

— Бих искала да кажа, че съжалявам, но не мога да се насиля да изпитам скръб, след като знам за отвратителните им престъпления.

Бел не желаеше да мисли повече за Кромуел и смени темата.

— Говори ли с децата?

Маргарет натисна педала за газта и отлепи колата от кея към

плавния път,

— И с четиримата днес следобед. Щом се върнем вкъщи, ни вдигат празненство за годишнината.

Той я потупа по коляното.

— В настроение ли си да караш цяла нощ?

Тя се усмихна и целуна ръката му.

— Колкото по-скоро се приберем у дома, толкова по-добре.

Помълчаха известно време, потънали в мисли за отдавна отминали събития. Завесата към миналото беше паднала. Никой от двамата не се обърна и не погледна назад към вагона.

КРАЙ