Unknown

Със сгърчено от омраза лице, Кромуел отново извърна дулото на пистолета си към Бел, но Маргарет пристъпи между двамата мъже. Кромуел едва сега осъзна опасността и очите му се изпълниха с отчаяние пред неизбежното поражение и смърт. Опита се да избута сестра си настрани, за да може да скочи през вратата, но тя стегна ръцете си около китката на брат си и го издърпа обратно във вагона. Той замахна с пистолета и я удари по бузата с цевта. Потече кръв, но Маргарет се вкопчи в него в мъртва хватка, от която не можеше да се отскубне.

Предните колела на товарния вагон неумолимо последваха тендера от предния край на ферибота. Бел се опита да издърпа Маргарет и да я блъсне навън през вратата, но тя се беше вкопчила много здраво в брат си. Ръкавът на халата й се отпра и той изтърва ръката й.

Погледна го с омекнали от тъга очи.

— Съжалявам, Айзък.

Посегна отново към нея, но вече бе твърде късно. Бел вече падаше през вратата.

Изви се силно във въздуха и се строполи върху дървената палуба, като омекоти с рамо сблъсъка пред счупените си ребра. Ударът все пак го накара да изохка от ужасната болка. Остана да лежи по очи, загледан с ужас как вагонът на Кромуел потъна под повърхността. В ума му просветна надежда, че Маргарет все още може да скочи през вратата във водата и да се спаси. Но не стана. Кипнала бяла стена от вода се стовари върху багажния вагон изпълни вътрешността през отворената врата с напор, пред, който бе невъзможно, за който и да е вътре да се измъкне.

Все още обзет от надежда, лежеше на палубата и водата кипеше около него, докато гледаше вдигащите се от дълбините мехури и свистящата над тях пара на ферибота. Все още се взираше вторачен натам, където бе потънал влакът при падането си, но нито Маргарет, нито брат й се появиха на повърхността.

Носът на ферибота се люшна нагоре и корпусът се надигна почти на стъпка от водата, без стотиците тонове мъртво тегло на влака. Почти мигновено, за огромно облекчение на капитан Бос в кабината на щурвала, стабилността на „Калиспел“ нарасна драматично и корабът заора през вълните, тласкан от лопатните колела към езерния бряг.

Близо десет минути отне на Бел, докато изпълзи с усилие до вратата, водеща към стълбището нагоре до кабината на щурвала. Когато се озова там, заприличал на мокър плъх, Бос го зяпна в пълно изумление.

— Добре, де, а ти пък откъде се взе?

— Скочих на палубата, докато се отделяхте от кея в Уудс Бей. Името ми е Бел. Агент съм на Ван Дорн.

— Имате късмет, че не заминахте долу с другите.

— Да – промълви той. – Имах късмет.

— Кои бяха онези хора?

— Двама бяха невинни членове на влаковия екип, задържани като заложници. Другите трима бяха издирвани за убийства и грабежи. Щях да ги арестувам като стигнем пристанището.

— Горките дяволи. Удавянето не е най-добрият начин да си

идеш.

Бел беше обзет от дълбоко чувство за вина и от скръб. Лицето му беше безизразно, когато извърна погледа си към водите на езерото. Вълните вече не изглеждаха така опасни и улягаха. Чинукът се отнасяше на югоизток и ужасните ветрове бяха затихнали до хладен бриз.

— Не – промълви той. – Не е най-добрият.

ОТ ДЪЛБИНИТЕ

16 АПРИЛ 1950 г.

ЕЗЕРОТО ФЛЕТХЕД, МОНТАНА

След като въглищния тендер бе вдигнат и поставен на баржата зад локомотива „Пасифик“, водолазите съсредоточиха усилията си над прокарването на стоманените въжета на крана под дъното на товарния вагон и закачането им на рома, за да може и той да бъде вдигнат. Въпреки калта и тинята, името „ЮЖЕН ПАСИФИК“ все още се четеше на страните на тендера.

Късно следобеда Боб Кауфман, който ръководеше спасителната операция, крачеше нетърпеливо по палубата, докато вдигаха водолазите от дъното на платформа, която се люшна на баржата. Погледна нагоре към облаците, потъмнели, но не застрашително, и запали пура, докато чакаше да вдигнат месинговия шлем от главата на старшия водолаз.

Щом главата на водолаза се показа от вдигнатия шлем, Кауфман попита:

— Как е?

Водолазът, оплешивяващ мъж малко над четиридесетте, кимна.

— Въжетата са укрепени. Може да кажете на краниста да започне да вдига.

Кауфман махна на мъжа в кабината на големия кран, извисил се нагоре от палубата на спасителната баржа.

— Всички въжета са укрепени! – извика му. – Вдигай! – След това се обърна и заговори на високия по-стар мъж с посребряла коса, който стоеше до него на палубата на баржата. – Готови сме да вдигнем товарния вагон, господин Бел.

Айзък Бел кимна. Лицето му беше спокойно, но стегнато в очакване.

— Добре, господин Кауфман. Да видим как изглежда след всички тези години на дъното на езерото.

Кранистът задвижи повдигащите лостове, въжетата се изпънаха, докато дизеловият двигател на крана набираше обороти, преди да се надвеси над борда и да се напрегне, за да издърпа товарния вагон. Операцията изобщо не беше толкова сложна, колкото с вдигането на сто трийсет и четири тонния локомотив. Щом вагонът се отлепи от дъното, вдигането продължи гладко.