Unknown

Последното нещо, което можеше да хрумне на Абнър бе, че двамата кроят да го атакуват. Не чу приглушените думи, които си размениха, нито видя знаците, които си дадоха с ръце. Нищо не му оставаше, освен да гледа със страх побеснялата вода, блъскаща от всички страни ферибота. Машинистът падна от седалката си, залитна през кабината и се блъсна в Абнър. Ударът за миг го зашемети, но той избута обратно Хънт към неговата страна в кабината.

Абнър не обърна внимание на Кар, докато огнярят хвърляше въглища в пещта и се мъчеше да се задържи на крака от непрекъснатото накланяне и завъртане на ферибота. Хънт отново залитна към него. Раздразнен, Абнър се опита да надигне машиниста и да го избута назад, но този път Хънт се беше хвърлил срещу него и затисна ръцете му до хълбока. След това Хънт падна назад и дръпна изненадания и ядосан Абнър на пода върху себе си.

Готов за действие, Кар замахна с въглищното си гребло над главата на престъпника и го стовари между раменните му плешки. Фериботът се гмурна в пропад тъкмо когато Кар завъртя греблото с мълниеносна бързина, но без да улучи главата на Абнър, което със сигурност щеше да разбие черепа му. Все едно, че бе ударил с лопатата паднал дънер.

Ударът беше жесток, съкрушителен и щеше да парализира повечето мъже. Не и Абнър. Той само изпъшка с изкривено от болка лице, изтърколи се от Хънт и се вдигна на колене. Издърпа своя „Смит & Уесън“ и го насочи към Кар. Лицето му беше безизразно и очите гледаха немигащи, когато дръпна спусъка. Греблото на Кар се надигаше за нов удар, но огнярят замръзна, щом куршумът го прониза в гърдите. Ударът го отхвърли назад към лабиринта от клапани, преди бавно да се смъкне на колене и да рухне на пода на кабината.

Без ни най-малко колебание Абнър извърна цевта на револвера към Хънт и простреля машиниста в стомаха. Хънт се преви на две, очите му се впиха в Абнър с хладна омраза, примесена с болка и изненада. Олюля се назад, с едната ръка притисната в стомаха, а другата – изпъната напред. Твърде късно Абнър осъзна какво бе намислил Хънт. Преди да успее да реагира, машинистът се пресегна и ръката му падна върху месинговия спирачен лост на машината и го завъртя от дясно на ляво. В последните си сили Хънт уви ръката си около лоста на дросела и го дръпна към себе си, докато падаше мъртъв.

Задвижващите колела се завъртяха и локомотивът се понесе напред. Абнър, останал без сили от съкрушителния удар в гърба, не можа да реагира. Мъгла запълни полезрението му и минаха три дълги секунди докато осъзнае, че локомотивът се движи по палубата на ферибота. Късно бе за всякакъв опит да се спре неизбежното. Докато Абнър успее да избута дросела назад, сто трийсет и четири тонният локомотив започна гмуркането си от широкия нос на „Калиспел“ към студените дълбини на езерото Флетхед.

~50~

В първия момент никой в багажния вагон на Кромуел не осъзна, че влакът се откъсва от ферибота заради бясното движение, предизвикано от вълните и вятъра. Бел бързо различи разликата в движението и усети, че колелата под вагона започнаха да се въртят. Отвори рязко товарната врата, поривът на вятъра го блъсна и го накара да се олюлее за миг. Но после сниши глава и се надвеси навън. Погледът му обхвана две кошмарни гледки наведнъж. Първо, палубата сякаш се отдръпваше към кърмата заради движението на влака напред. И второ, челната четириколесна платформа на локомотива се отделяше от носа и се гмуркаше надолу в кипналия въртоп.

Бел се обърна рязко.

— Влакът пада от кораба! – изрева той, за да надвика бурята. – Бързо, скачай докато още може!

Кромуел си помисли, че вижда удобна възможност и не прецени веднага бедствието, разиграващо се в момента. Хвърли се от дивана и извади автоматика си, докато скачаше. Глупава грешка. Вместо мигновено да натисне спусъка и да убие Бел, поколеба се за миг, за да каже:

— Сбогом, Айзък.

Изведнъж ръката, стиснала пистолета, беше избита настрани и куршумът се заби в рамката на вратата до главата на Бел.

Маргарет се озова пред Кромуел. Тъмните й очи бяха пламнали и тя заговори през стиснатите си зъби. Нямаше никакъв страх, никакво колебание. Стоеше, забила крака в дървения под на вагона.

— Стига, Джейкъб.

Не й остана време да каже повече. Бел я сграбчи под мишницата.

— Скачай! – подкани я. – Бързо!

Само той осъзнаваше неизбежното. Озърна се отново навън през отворената врата и видя, че машината почти се е скрила под вълните, докато тендерът и вагонът бързо се движеха напред, повлечени към водата от огромната си тежест. Палубата се бе наклонила под остър ъгъл и пред „Калиспел” тегнеше ужасната опасност да се понесе надолу заедно с влака. Оставаха едва няколко секунди, преди товарният вагон да пропадне през корабния нос.