Unknown

На избелялата дървена табела, закована на кабината над колелата, пишеше „Калиспел“. Съдът беше стар. Боята се беше олющила и се белеше, дървената палуба бе изтъркана и прогнила. Беше преживял много години служба. Но за Кромуел изглеждаше здрав – достатъчно здрав, за да издържи на свирепия вятър и падините между усилващите се вълни. Чувстваше се сигурен, че ще може да ги превози до западната страна на езерото. Подразни го, че екипажът не се виждаше никъде.

Погледна нагоре по коловоза и остана доволен, че гонещият ги влак още го нямаше. Можеше само да се зачуди защо се бавеше. Каквато и да бе причината, нямаше време за губене. Махна на Абнър в кабината на локомотива.

— Погрижи се огнярят да захранва пещта, за да имаме пара, щом стигнем до линията на Голяма северна.

— Готово – отвърна Абнър и насочи дулото на револвера си към огняря Кар, който бе чул разговора. – Чу какво казаха. Продължавай да гребеш.

— Видя ли екипажа на ферибота? – попита Кромуел.

Абнър сви рамене.

— Никого не видях.

— Трябва да ги вдигнем и да тръгваме. Онзи локомотив може да дойде всеки момент.

— А влаковият екип? – попита Абнър. – Ако ги оставя сами, може да избягат

— Прекъсни линиите – заповяда Кромуел. – Не може да идат никъде, ако се откъснем от кея. Аз ще потърся корабния екипаж.

Абнър скочи на палубата и притича на кея. Намери носовото и кърмовото въже, привързали ферибота. Вълните връхлитаха от средата на езерото и подхвърляха съда напред-назад към буферите срещу лопатното колело на левия борд. Изчака, докато съдът се отлепи от кея и въжетата се изпънат. Когато водата се отдръпна, въжетата се отпуснаха и Абнър ги издърпа от кнехтовете и ги хвърли през перилата на „Калиспел“. Пъргав като котка скочи обратно палубата и се върна в кабината на локомотива.

Кромуел се качи по стълбата до кабината на щурвала и остана доволен, че се е скрил вътре от виещия вятър. Завари я празна и заслиза по стълбището към камбуза, където намери екипажа. Седяха и разлистваха вестниците равнодушно. Вдигнаха глави, щом слезе по стъпалата, но не издадоха особено любопитство.

— Вие ли сте господин Кромуел? – попита едър червендалест мъж с голяма брада и червено карирано палто на дървосекач.

— Да, аз съм Кромуел.

— Чухме, че влакът ви се качи на борда. Аз съм капитан Джак Бос, на вашите услуги.

Надменното държане на Бос, който остана седнал, ядоса Кромуел.

— Изключително важно е да тръгнете веднага.

Бос поклати глава.

— Няма да стане. Езерото е побесняло. Най-добре е да изчакаме докато бурята отмине.

Спокойно, все едно, че палеше пура, Кромуел извади трийсет и осемкалибровия си колт от джоба на палтото си и застреля един от екипажа в челото. Изненадата беше толкова пълна, че морякът се смъкна в стола си и зяпна все едно, че продължаваше да чете вестника.

— Боже мили! – изпъшка Бос със замръзнало от ужас лице.

Кромуел насочи пистолета си към лицето на другия моряк, който затрепери неудържимо.

— Ще подкарате този съд моментално или този също си отива.

— Вие сте луд – ахна Бос.

–Слугата ми вече откачи въжетата. Съветвам ви да не губите повече време с възражения.

Бос погледна мъртвия си моряк и бавно като замаян се вдигна на крака. Изгледа Кромуел със смесица от отвращение и гняв.

— По-добре ни застреляй всички – отрони бавно. – Всички ще умрем, преди да стигнем до другия бряг.

— Ще трябва да поемете риска – отвърна Кромуел твърдо и с жлъч.

Бос се обърна към моряка си, Марк Реган.

— Ще трябва да подкараш машината сам.

Реган, младеж, няма и на седемнайсет години, кимна пребледнял.

— Ще се справя.

— Тогава нагнети котела и докарай достатъчно пара да вдигнем добра скорост.

Младежът бързо напусна камбуза и се спусна по стълбата към машинното. Бос, следван плътно от Кромуел, се качи в кабината на щурвала.

Кромуел го погледна в очите.

— Не си и помисляй да нарушиш заповедта ми, капитане, иначе морякът ти в машинното е мъртъв. Ще убия и теб без никакви задръжки, ако не ме докараш до линията на другия бряг.

— Мръсна измет – измърмори Бос с изкривено от гняв лице.

Кромуел се изсмя и го погледна с убийствена студенина. След това се обърна и напусна кабината на щурвала.

Докато се връщаше към луксозния си вагон чу пронизителния вой на локомотивна свирка. Прозвуча сякаш идваше от не повече от няколкостотин метра. След това ушите му доловиха съсъка на пара и тракането на локомотивни колела. Въпреки вихрушката от прах и смет, вдигната от чинука, видя изникналата в сумрака огромна машина.

Твърде късно, помисли си Кромуел самодоволно. „Калиспел“ вече се беше отделил на пет стъпки от края на кея. Никой и нищо не можеше вече да го спре. Усмихна се на себе си, продължи към товарния вагон и се качи вътре.

* * *

Йонгевард спря със скърцане „Аделин“ едва на девет метра от края на линията. Преди още големите задвижващи колела да спрат, Бел скочи от кабината и затича към края на кея. Железопътният ферибот вече се отлепяше от пилоните навътре в езерото и лопатните колела започваха да се въртят. Зевът се бе разширил до два и половина метра, когато Бел стигна до ръба.