Unknown

Абнър седеше на покрива на тендера над кабината, за да може да подканва Хънт и Кар да карат на пълна мощ локомотива „Пасифик“ по трасето към езеро Флетхед. Черните буреносни облаци над Скалистите планини на изток задържаха вниманието му.

— Май се надига буря – извика на Кар.

— Чинук, както го гледам – ревна в отговор Кар през рамо, докато нариваше въглища в пещта.

— Какво е чинук? – попита Абнър.

— Бурен вятър, който бушува от Скалистите планини. Температурите може да се вдигнат до 40 градуса за час, а ветровете могат да задухат до 160 километра в час и да издухат вагоните от релсите.

— Колко остава, докато удари тук?

— Може би час – отвърна Кар. – Някъде по времето, когато ще стигнем фериботния кей при Уудс Бей. Щом пристигнем, ще трябва да изчакате да мине бурята. Фериботът няма да плава по време на чинук.

— Защо не? – попита Абнър намръщено.

— При ветрове от 160 км/ч езерото побеснява. Вятърът вдига вълни до шест метра. Влаковият ферибот не е построен за такова вълнение. Няма начин екипажът да тръгне по езерото при чинук.

— Телеграфирахме фериботът да ни чака – заяви Абнър. – Вятър или не, преминаваме.

* * *

Отзад, в двореца на колела на Кромуел, Маргарет се беше унесла в лек сън от шампанското, докато брат й седеше отпуснат и разлистваше вестник, който бе взел в Бригъм сити, докато Абнър похити влаковия екип. Повечето новини бяха за земетресението в Сан Франциско. Прочете, че пожарите най-сетне са потушени и се зачуди дали имението му на Ноб Хил и банковата сграда са оцелели.

Вдигна глава, чул някакъв странен звук, различен от тракането на стоманените колела по железопътните релси. Беше смътен и далечен. Вцепени се, щом разпозна локомотивната свирка. Знаеше със сигурност, че го гонят.

— Бел! – избухва Кромуел побеснял.

Стресната от гласа му, Маргарет се събуди рязко и скочи на крака.

— За какво извика?

— Бел! – сопна се Кромуел. – Преследвал ни е от Сан Франциско.

— Какво говориш?

— Чуй – заповяда й той. – Чуй.

И тогава го чу: звука от парна локомотивна свирка, който не можеше да се сбърка с нищо. Едва доловим, но беше там, зад тях.

Маргарет притича към прозореца и се загледа по коловоза. Гледката все едно, че я удари с юмрук в стомаха. Зад един завой над ветровала от малки дървета се вдигаше струя черен дим.

— Трябва да кажем на Абнър! – изкрещя тя.

Кромуел я бе изпреварил и се качи по стълбата към капака на покрива на вагона. Избута капака, изправи се над покрива и стреля с револвера си, за да привлече вниманието на Абнър над грохота на локомотива. Абнър чу и забърза назад по тендера, докато застана едва на три и половина метра от Кромуел.

— Зад нас идва влак – извика му Кромуел.

Абнър разтвори крака, укрепи се на люшкащия се тендер и се загледа над покрива на вагона. Връхлитащият влак вече бе излязъл от завоя и се виждаше в далечината. Като че ли беше само локомотивът с въглевоза му, без да тегли вагони. Приближаваше се бързо, както ясно се разбираше от дима, който бълваше от комина и се сплескваше надолу от насрещния вятър.

Двата влака вече ясно се виждаха един от друг, а фериботният кей при Уудс Бей на езерото Флетхед беше едва на 30 километра напред.

~47~

„Аделин“ беше като идващ отзад породист бик, изскочил от последния завой и връхлитащ устремен към челото на бягащото стадо. Буталните й пръти се сливаха като в мъгла и пердашеха масивните задвижващи колела на релсите. Никой локомотив не беше работил някога по-мощно. От депото на Оукланд до дивата пустош на Монтана беше покрила повече разстояние и по-бързо, от който и да е локомотив в историята. Никой не засече скоростите й, но никой в кабината или тези, които я бяха видели да профучава, не се усъмни, че е надвишила 145 км/ч по правите и равни отсечки на трасето.

Йонгевард беше издърпал лоста на дросела до края, тласкайки „Аделин“ по релси, които изобщо не бяха предназначени за такива скорости. Двамата машинисти седяха в кабинните седалки, приковали погледите си в композицията напред. Бел и Лонг гребяха с лопатите, докато Ший методично подравняваше огъня, за да гори равномерно за максимално количество топлина.

Пухтенето на отработената пара се сля в непрекъснат съсък, а димът изригваше от комина на все по-нарастващ черен облак. Бел спираше от време на време работата си, за да погледне към влака напред, който с всяка изтекла минута ставаше все по-голям. Този път нямаше опит да се промъкне тайно до Кромуел. Дръпна въжето и дългият писък на свирката се вряза в шума на вятъра, задухал над езерото. Устните му се стегнаха в усмивка. Надяваше се Кромуел да се е досетил, че точно той връхлита след него, за да го спипа за гърлото.

Бел се обърна, погледна към небето и видя, че се е променило от синьо море в сива пелена от вятъра чинук, заревал от Скалистите планини на изток. Големи вихрушки от прах, листа и клони изригваха като житна слама от вършачка. За по-малко от двайсет минути мъртвешки спокойната вода на езерото Флетхед се беше превърнала в кипяща маса.

След това изведнъж Йонгевард и Лофгрен извикаха:

— Кола на линията!

Всички зяпнаха в коловоза напред.