Unknown

Не се поколеба, не обмисли, нито анализира действията си, не забави бяга си. Изглеждаше непреодолимо далече, но без миг прекъсване скочи от кея. Съзнавайки, че разстоянието е твърде голямо, за да може да се приземи на крака, пресегна се и сграбчи перилото с ръце, а тялото му пропадна и се люшна като махало срещу корпуса на ферибота. На косъм успя да се задържи и да не падне във водата, а сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му. Задържа се в мъртва хватка за перилото докато върне дъха си, но болката в гърдите му не заглъхна. Бавно, убийствено мъчително се издърпа през перилото на палубата до товарния вагон на Кромуел.

Бел опипа леко с пръсти гърдите си и разбра, ме е пукнал едно или две ребра. Стисна зъби да надмогне болката, надигна се с усилие и се вкопчи в една от стъпенките на стълбата, водеща към покрива на вагона, за да се укрепи от подскачането и люшкането на кораба, заорал напред в пастта на чинука. Докато „Калиспел“ навлизаше в средата на езерото, понесените от вятъра вълни заливаха носа и ниската палуба с коловозите и се завихряха около колелата на локомотива. Ужасните ветрове вдигнаха температурата на въздуха до невероятните за сезона двайсет градуса.

Бел отхвърли всякаква мисъл за предпазливост. Отвори рязко товарната врата на вагона и се претърколи на пода. Изпъшка от болката в гърдите, стиснал здраво четирийсет и осемкалибровия колт в ръката си. Изненадата беше неговото предимство. Кромуел не изпадна в тревога, повярвал, че във вагона влиза Абнър. Твърде много бе закъснял, когато видя най-опасния си враг.

— Здрасти, Джейкъб – каза Бел със сърдечна усмивка. – Липсвах ли ти?

Последваха няколко мига стъписано мълчание.

Бел се вдигна на колене, а след това и на крака, като задържа колта прицелен в сърцето на Кромуел и затвори вратата на вагона, за да спре порива на вятъра, който блъскаше стария ферибот. Огледа набързо вътрешността на вагона.

— Виж ти – отрони с любопитство. – Моите поздравления. – Махна със свободната си ръка из екзотично обзаведения вагон. – В този стил значи се измъкваше от престъпленията си.

— Радвам се, че одобряваш – подхвърли Кромуел невъзмутимо.

Бел се усмихна, присвил предпазливо очи, без да сниши дулото на колта. Озърна се към кожените сандъци, струпани до едната стена.

— Парите от банката ти. Трябва да са впечатляващо количество.

— Достатъчно, за да започна ново предприятие – отвърна сърдечно Кромуел.

— Ти си ни проследил? – най-сетне отрони Маргарет, изумена и невярваща. – Беше по-скоро въпрос, отколкото констатация.

— Не точно проследил – отвърна сухо Бел. – По-скоро подгонил.

Кромуел бързо възвърна самообладание.

— Как пристигна толкова бързо?

— За щастие имах по-бърза машина и по-самоотвержен екипаж.

— Разбрал си, че двамата с Маргарет напуснахме Сан Франциско?

— Проследих този товарен фургон и разбрах, че си го пребоядисал с нов сериен номер. Агентите ми го държаха под наблюдение, изчаквайки момента, в който ще прибегнеш отново до него. За съжаление дойде земетресението и агентите ми имаха по-неотложни задължения другаде.

— И си открил, че е напуснал гарата – предположи Кромуел.

Бел кимна.

— Едва след като отидох в банката ти и видях, че си разчистил хранилището от всички едри банкноти.

— Но как си могъл да разбереш, че сме тръгнали към Канада?

— Диспечерът в службата на „Южен Пасифик“ – излъга Бел, за да не замесва Марион. – Опрях пистолет в главата му и го убедих да ми каже по какво трасе пътува наетата ти композиция. След това бе само въпрос да се запълнят пукнатините.

— Много умно, господин Бел – каза Кромуел с чашата с шампанско в ръка и го изгледа с възхищение. – Явно съм проявявал склонност да ви подценявам.

— Един-два пъти успя да ме подведеш.

Маргарет заговори почти шепнешком.

— Какви са намеренията ти? – Стъписването й се бе превърнало в отчаяние.

— Задържам брат ти за местния шериф, след като стигнем до брега. След това събирам нужните документи да ви ескортирам двамата до Чикаго, където ще получите ускорен процес без уредено от старите ви приятелчета съдебно жури. Той ще бъде обесен за престъпленията си. – Усмивката на Бел стана студена и тонът – застрашителен. – А ти, скъпа Маргарет, вероятно ще прекараш най-хубавите години от живота си във федерален затвор.

Бел засече разменените погледи между Кромуел и Маргарет. Можеше само да гадае какво мислят, но беше напълно сигурен, че не вещаеше добро. Видя как Кромуел се смъкна в единия край на богатото канапе.

— Пътуването ни може да продължи дълго в това време – Сякаш да подчертае твърдението му, бутилката шампанско се хлъзна на масата и се затъркаля на пода. – Жалко. Тъкмо се канех да ви предложа пиене.

Бел можеше само да предполага къде държи Кромуел своя колт трийсет и осем.

— Никога не пия по време на служба – отвърна шеговито.

Вагонът отново залитна рязко, докато фериботът се накланяше на една страна. Целият корпус затрепери, щом едното лопатно колело затрещя над водата. Маргарет ахна уплашено и зяпна във водата, просмукваща се на все големи локви на пода на товарния вагон.

* * *