Unknown

— Благодарен съм за всяка помощ, която можете да ми предложите – каза искрено Бел.

— Кой е номерът на влака ви?

— Не е влак, само тендер и машина номер 3455.

— Какъв тип?

— Болдунн Атлантик 4-4-2 – отвърна Бел.

— Бърза е. А сменни екипи?

— Имам два екипа, които настояват да останат в гонитбата, докато спипаме бандита.

— В такъв случай мога само да ви пожелая късмет. – Джонстън стана и стисна ръката на Бел.

— Благодаря ви.

— Два часа са адска преднина – каза тихо Джонстън.

— Съкратихме два и половина откакто напуснахме Оукланд.

Джонстън помисли за миг.

— В истинска гонитба сте се хванали. Ще бъде на ръба.

— Ще го спра – заяви твърдо Бел. – Трябва да го спра, иначе ще убие отново.

~45~

В сърцата на мъжете, които се потяха и се мъчеха да тласкат „Аделин“ напред по релсите, се таеше надежда. Бяха надскочили себе си, за да постигнат невъзможното. Мъже и жени, които работеха по фермите и скотовъдните стопанства покрай железопътната линия, спираха работата си и зяпваха изненадани към забързания самотен локомотив, който пищеше със свирката си в далечината и профучаваше извън погледа им за по-малко от минута, оставяйки след себе си само струя сив дим.

На седалката на машиниста Лофгрен пришпорваше все по-силно и по-силно „Аделин“, докато прекосиха границата от Юта към Айдахо със скорост от близо 160 км/ч. Покатело, Блекфут и Водопадите Айдахо минаха и заминаха. Началниците на гарите можеха само да стоят слисани и объркани, неспособни да проумеят появилите се от небитието и без никакво предупреждение локомотив и тендер, които профучаваха покрай депата им с нечувана скорост.

Преди да тръгнат от Огдън, Бел беше взел куп одеяла, за да могат екипите да дремват между смените с карането на локомотива и поддържането на котела. В началото им се стори невъзможно да спят на къси интервали заради стърженето на задвижващите лостове, съскането на парата и тракането на стоманените колела по релсите. Но умората се натрупваше и се оказваше все по-лесно да се унесат в дрямка, докато дойде редът им отново да гребат с лопатата и да натискат лоста.

Освен бързите спирки за въглища и вода, „Аделин“ изобщо не забавяше. При едно спиране в Спенсър, Айдахо, Бел научи, че са само на петдесет минути зад влака на Кромуел. Това, че бързо съкращаваха разстоянието, им вдъхна дух да подновят усилията си и да заработят още по-упорито.

Загадката, която се въртеше в ума на Бел, беше съобщеното му от началника на гарата в Спенсър. Като че ли плавното трасе на „Южен Паснфик“ спираше в Мисула само с едно разклонение, което продължаваше още 128 км до малкото пристанища Уудс Бей, Монтана, на езерото Флетхед.

- Как го тълкуваш? – попита Лофгрен Бел, след като мястото му на дросела бе заето от Йонгевард.

— Кромуел трябва да е взел друг екип, след като е изкарал машиниста и огняря полумъртви в Уинемука – предположи Бел.

Лофгрен кимна.

— Без телеграфни съобщения, които да ме убедят в противното, трябва да приема, че ги е захвърлил в пустошта и е принудил сменен екип да се качи за финалното бягане през границата.

— В такъв случай ще трябва да го направи по пътя с автомобил.

Лофгрен го погледна.

— Защо казваш това?

Бел сви рамене.

— Началникът на гарата в Спенсър ми каза, че линиите на „Южен Пасифик“ свършват при Уудс Бей на източния бряг на езерото Флетхед. Допускам, че единственият начин Кромуел да продължи на север до Канада, е по шосето.

— Не съм съгласен. Предполагам, че ще качи влака си на вагонния ферибот, който минава през езерото.

Бел го изгледа питащо.

— Вагонен ферибот ли?

Лофгрен кимна.

— Трупите, изсичани в Канада, се карат на платформи през границата до едно малко пристанище на западната страна на езерото, наречено Ролинс. Оттам се превозват на ферибот, който ги пренася през езерото. Когато стигнат в Уудс Бей, прикачват ги на влакове, които ги транспортират до складовете за дървен материал из Югозапада.

— Защо „Южен Пасифик“ просто не продължи линиите си на север до Канада?

— Голямата Северна Железница получи поземлени права от правителството да прекоси горната част на Съединените щати. Прокараха трасета, които минават от пристана на западния бряг на езерото Флетхед на север до границата, където локомотивите се прикачват към платформи, натоварени с дървени трупи, докарани от канадската „Тихоокеанска железница“ от лагерите на дървосекачите. Представителите на Голямата северна железница и на „Южен Пасифик“ отказаха да си сътрудничат и така и не положиха коловози, които да се съберат от двата края на езерото.

— Откъде знаеш всичко това?

— Чичо ми живее в Калиспел, над езерото. Сега е пенсиониран, но беше машинист в Голямата северна железница. Караше машина между Спокан и Хелена.

Любопитството в гласа на Бел отстъпя място на тревогата.

— Значи ми казваш, че Кромуел може да прехвърли влака си на ферибот през езерото до линията на „Северен Пасифик“ и да продължи на север в Канада, без да слезе от вагона си?

— Общо взето е това.

— Ако стигне до вагонния ферибот, преди да го спрем… –

Замълча.

Лофгрен забеляза безпокойството в погледа му.