Unknown

Пролетният въздух беше прохладен и свеж, сняг все още загръщаше земята. Проходът Донър беше прочутият участък от планините, където се бе разиграло най-ужасното събитие в историята на Запада. Керван от фургони, съставен от дузина семейства, станали легендарни като групата „Донър“, бе заседнал сред зимните вихрушки през 1846 г. и хората бяха пострадали жестоко, докато бъдат спасени. Мнозина от оцелелите бяха яли труповете на умрелите. От първоначалните осемдесет и седем мъже, жени и деца, само четирийсет и пет доживяха, за да стигнат до Калифорния.

След преминаването им през Сакраменто Бел се беше събудил напълно и гледката му се стори възхитителна: извисените скалисти върхове, гората от борове, някои с все още натежали от сняг клони, тунелите на билото, издълбани в гранита от китайски работници през 1867 г. „Аделин“ се гмурна в черната паст на един дълъг тунел и ревът на отработената пара заотеква като сто месингови барабана. Скоро напред в тъмното се появи малко кръгче светлина и бързо започна да се уширява. След това „Аделин“ изригна с гръмотевичен тътен навън под ярката слънчева светлина. Няколко мили по-късно се появи панорамната гледка с езерото Донър и влакът започна дългото си лъкатушещо спускане към пустинята.

Бел се загледа с известно притеснение в тристаметровата пропаст, едва на стъпка-две от ръба, докато локомотивът се люшкаше по един остър завой. Нямаше нужда да подканя Лофгрен да кара по-бързо. Машинистът тласкаше машината на близо 56 км/ч, с цели 16 км по-бързо от смятаното за безопасна скорост.

— Прехвърляме билото – обяви Лофгрен, – и имаме спускане в следващите 120 км.

Бел стана и отстъпи на Лонг огнярската му седалка от лявата страна на кабината. Мъжът с благодарност седна, за да отдъхне, след като Лофгрен спря парата и остави „Аделин“ да продължи по инерция през планинския проход. Лонг беше наривал въглища почти без прекъсване, откакто минаха на главната линия в Сакраменто и нагоре по стръмния път към Сиера.

— Мога ли да помогна? – попита го Бел.

— Заповядай – отвърна Лонг, докато палеше лула. – Ще ти кажа как да хвърляш въглищата в пещта. Въпреки че ще безделничим през следващия час, не можем да оставим огънят да загасне.

— Не ги ли хвърляш просто с лопатата?

Лонг се усмихна широко.

— Не е толкова просто. И не се казва лопата. Това е огнярско гребло, размер номер четири.

В следващите два часа Бел се бореше с лопатата пред лабиринта от тръби и клапи, докато учеше тънкостите в захранването на локомотивната пещ. Тендерът се люшкаше наляво-надясно по завоите и затрудняваше хвърлянето на въглищата в пещта. Работата обаче беше лесна, докато „Аделин“ се търкаляше по нанадолнището. Хвърляше въглища само колкото да се поддържа парата. Бързо се научи да отваря широко вратата на пещта, след като удари в нея греблото и разсипа въглища по пода. И вместо да трупа въглищата на горещ куп, усвои тънкостта да поддържа равномерен огън, който гореше ярък и оранжев.

Острите завои останаха зад тях, след като дъгата отпред се увеличи на слизане от склоновете. Час по-късно Бел върна греблото на Лонг и огнярят извика на Лофгрен:

— Имаме достатъчно вода и въглища само за още петдесет мили.

Лофгрен кимна, без да откъсва очи от линията напред.

— Достатъчно да стигнем до Рино. Там можем да заредим и да вземем сменен екипаж.

Бел осъзна, че бързият преход през планините е взел своята дан от Лофгрен и Лонг. Виждаше, че телесното и умствено напрежение е изтощило коравия машинист, а физическото усилие с поддържането на парата по стръмните склонове е изцедило силите на неуморимия огняр. Изглеждаше очевидно, че влаковият екипаж на Кромуел също трябва да се е изтощил. Погледна часовника си. Можеше само да гадае дали са съкратили разстоянието.

— Колко ще отнеме да съберем друг екипаж? – попита Бел.

— Колкото да заредим тендера с въглища и вода – отвърна Лофгрен. Усмихна се уморено, оголвайки два реда разкривени зъби и добави: – Стига да имаме късмет и някой да стои на повикване.

— Благодарен съм и на двама ви – каза искрено Бел. – Направихте истински героизъм с прехвърлянето на Сиера. Трябва да сте поставили рекорд.

Лофгрен извади големия си железничарски часовник „Уолтьм“ и погледна часа.

— Наистина – засмя се той. – Отрязахме осем минути от стария рекорд, поставен от Марвин, мен и „Аделин“ преди шест месеца.

— Влюбен си в тази машина, нали? – попита Бел.

Лофгрен се засмя.

— Вземи всички локомотиви „Атлантик“, изкарвани някога на релсите: те са най-добрите на света, всички построени по едно и също време, с идентични размери и конструкция. И все пак всяка машина е различна – като хората, всички си имат личностни особености. Някои могат да тичат по-бързо от другите при едно и също парно налягане. Някои са придирчиви, докато други неудачници, винаги вадят лош късмет с ремонтни проблеми. Но „Аделин“ тя ми е любима. Никакви капризи. Никога не е свадлива, ексцентрична или в лошо настроение. Отнасяй се с нея като с дама и е като породиста кобила, която печели състезания.

— Говориш за нея почти като за човек.