Unknown

— Ще сме на въглищната платформа по-нагоре по коловоза. Детективът забърза към терминал Оукланд и стигна до дървената постройка на „Уестърн Юнион”. Шефът на телеграфната служба му каза, че до Солт Лейк сити има само една отворена линия и отнемало часово, докато се прехвърлят съобщенията. Бел обясни мисията си и шефът прояви пълна отзивчивост.

— Какво е съобщението ви? Ще се погрижа да се изпрати веднага до службата ни в Солт Лейк.

Телеграмата гласеше:

До директора на офиса на Ван Дорн, Солт Лейк сити. Крайно наложително да спрете локомотив, теглещ товарен вагон номер 16455. Превозва Бандита касапин. Вземете всички предохранителни мерки. Той е изключително опасен. Хванете го и го задръжте, докато пристигна аз.

Айзък Бел, специален агент

Изчака, докато телеграфистът набере съобщението, след което напусна службата и се запъти към Лофгрен и Лонг, вече заредили въглища и вода. Качи се в кабината и го запознаха с Лонг, едър широкоплещест мъж с големи мускули, изпънали ръкавите на дочената му риза. Не носеше шапка и рижата му коса почти се сливаше с пламъците зад вратата на пещта. Смъкна едната кожена ръкавица и стисна ръката на детектива с длан, корава и мазолеста от дългите часове боравене с въглищната лопата.

— Готови сме, когато кажете – заяви Лофгрен.

— Да действаме тогава – отвърна Бел.

Докато Лонг подклаждаше огъня, Лофгрен зае мястото си от дясната страна на кабината, избута спирачния лост „Джонсън“, отвори цилиндровите клапи и дръпна два пъти въженцето над главата си, при което парната свирка изсвири пронизително предупредителния сигнал „влакът тръгва“. След това стисна дългия лост на дросела и го издърпа назад. „Аделин“ се задвижи и бавно набра скорост.

Десет минути по-късно Лофгрен получи сигнал да се прехвърли на главния коловоз на изток. Освободи дросела и големият локомотив „Атлантик“ се задвижи напред. Бавно закриволичи през разпределителната. Лонг започна да поддържа огъня си лек, равномерен и ярък. За пет години поддържане на локомотивен огън беше развил техника, с която го задържаше да не гори прекалено рехаво или много силно. Лофгрен издърпа дросела, задвижващите колела запухтяха сред изригналия облак пара и черния дим се понесе нагоре от комина.

Бел седна на седалката от лявата страна на кабината. Изпита огромно облекчение. Чувстваше се убеден, че това е последната гонитба. Щеше да догони Кромуел и да го предаде на властите в Чикаго, жив или мъртъв.

Вибрацията на локомотива по релсите му се стори успокояваща като плуване с гумена лодка по планинско езеро. Пухтенето на парата, тласкаща задвижващите колела и топлината от пещта определено действаха отморяващо за мъж, тръгнал на мисия. Преди да стигнат Сакраменто и да завият на изток през планините Сиера Невада, Бел се отпусна в седалката си, прозя се и затвори очи. След минута вече спеше здраво, сред кънтежа на набиращия скорост локомотив, докато „Аделин“ насочваше гигантската си метална скара към Сиера Невада и Донър.

~42~

Едрата гръд и бичите рамене на Абнър бяха плувнали в пот, докато нариваше въглища в локомотивната пещ. Поддържането на ефикасен огън беше истинско изкуство, но той нямаше идея как да го прави. Просто гребеше с лопатата въглища и ги хвърляше през отворената врата на пещта, без да слуша виканията на машиниста зад гърба му, че многото въглища ще смъкнат температурата.

Беше поел работата само за да смени огняря Ралф Уилбанкс, едър и плещест мъж, който се бе изтощил след няколкото часа поддържане на нужната температура на парата, която тласкаше големия локомотив „Пасифик“ нагоре по стръмните склонове на планините Сиера Невада. Редуваха се – един час гребане на въглища, един час почивка.

Абнър оставаше нащрек докато работеше, с револвера „Смит & Уесън“, затъкнат в колана му. Държеше под око машиниста, зает непрекъснато с поддържането на бърза, но безопасна скорост по многобройните планински завои, като в същото време наблюдаваше коловоза напред за някое непредвидено препятствие, например извънредна композиция, идваща насреща. Най-сетне прехвърлиха билото и оттам пътят продължи надолу до равнините на пустинята.

— Влизаме в Рино – изрева Уес Хол, машинистът, за да надвика ръмженето на пламъците в пещта. Стегнат мъж със загрубяло лице на каубой, щеше да спре влака възмутен, когато разбра, че пътниците му настояват да вдигне скоростни рекорди през планините, но се примири, след като Абнър опря своя „Смит & Уесън“ в главата му и заплаши да убие и него и огняря, ако не се подчинят. Хилядата долара в брой от Кромуел го доубедиха и сега Хол и Уилбанкс караха локомотива „Паеифик” толкова бързо, колкото смееха да си позволят.

— Сигналът напред е червен – каза Уилбанкс.

Хол махна с ръка, че също го е видял.

— Ще трябва да спрем и да изчакаме на отбивка.