Unknown

— Заех го от един богат собственик на бакалски магазин. Твой е, ако обещаеш да го върнеш до утре на обед.

— Длъжник съм ти, Хорас.

Бронсън го стисна за раменете.

— Можеш да ми се отплатиш, като хванеш Кромуел и злата му сестра.

~40~

Марион спа три часа. Когато се събуди, намери се в палатката с други пет самотни жени. Една седеше на походното си легло и плачеше. Други две изглеждаха замаяни и объркани, а останалите проявиха силата си, като отидоха да помагат доброволно в изхранването на пострадалите в походните кухни, организирани в парка. Марион се надигна от леглото си, приглади дрехите си и тръгна с новите си приятелки към няколкото големи палатки, вдигнати от армията за спешни лазарети.

Веднага получи указания от един лекар да почиства и превързва рани, които не се нуждаеха от спешна лекарска помощ – лекарите бяха твърде заети с хирургически операции, за да спасят живота на тежко ранените. Марион скоро изгуби представа за времето. Отърси съня и умората от себе си, докато работеше в заслона за деца. Много от тях се държаха толкова храбро, че късаха сърцето й. След като почисти раните и отоците на тригодишно момиченце, изгубило семейството си, извърна насълзеното си лице, когато детето й благодари с тънкото си гласче.

Премести се до следващото легло и коленичи до едно момче, донесено от хирургията, след като бяха наместили счупения му крак. Докато го завиваше с одеяло, усети нечие присъствие зад себе си. Последва познат глас.

— Извинете, сестра, но ръката ми се откъсна. Може ли да я закърпите?

Марион се завъртя и се хвърли в обятията на Айзък Бел.

— О, Айзък, слава Богу, че си добре. Притеснявах се за теб.

Зацапаното със сажди лице на Бел се разполови от усмивка.

— Малко съм поопърпан, но още стоя на крака.

— Как изобщо ме намери?

— Аз съм детектив, забрави ли? Бърза помощ беше първото място, където погледнах. Знаех, че ще тръгнеш по стъпките на Флорънс Найтингейл. Сърцето ти е твърде голямо, за да не помогнеш на изпадналите в нужда, особено ако са деца. – Притисна я до себе си й прошепна в ухото й: – Гордея се с теб, мисис Бел.

Тя се отдръпна и се взря в очите му объркана.

— Мисис Бел?

Усмивката остана на лицето му,

— Не е най-романтичният момент или място за предложение,

но ще се омъжиш ли за мен?

Айзък Бел – извика тя – как смееш ли ми причиняваш това? – После омекна, отметна назад глава и го целуне. Когато го пусна каза лукаво: – Разбира се, че ще се омъжа за теб. Това е най-доброто предложение, което съм получавала през целия ден.

Усмивката му увехна, присви устни и гласът му стана хрипкав

— Не мога да остана тук и минута повече. Кромуел и Маргарет бягат от Сан Франциско. Докато все още ми е останал дъх, не мога да позволя на боклук като Кромуел да ходи на свобода.

Разпалеността му я уплаши, но тя го прегърна силно.

— Не всеки ден момиче получава предложение от любимия си, който след това побягва. – Целуна го отново. – Върни се, чуваш ли?

— Веднага щом мога.

— Ще те чакам тук. Не очаквам някой от нас да напусне скоро

този лагер.

Бел задържа дланите й и ги целуна. Обърна се и излезе от болничната палатка.

* * *

Нямаше намерение да се връща до имението на Кромуел на Нов Хил, за да види дали Маргарет е тръгнала. Беше сигурен, че е побягнала с брат си.

Къщите дворци на богатите и влиятелни граждани на Сан Франциско горяха като клади. От всяка част на града ехтеше грохотът на пламъците, тътенът от срутващите се стени и взривовете динамит.

Форд модел „К“ беше лек и бърз. И беше издръжлив. Катереше се по купищата отломки по улиците като планинска коза. Без да знае, Бел подкара почти по същия маршрут като Кромуел и Абнър, заобикаляйки по северния бряг далече от огъня. Едва половин час беше изтекъл, откакто остави Марион, когато спря колата на рампата до склада на Кромуел, за да се увери, че товарният вагон наистина липсваше.

Машини местеха и събираха вагони към пътническите композиции, за да евакуират бежанците до южната част на щата, а товарните вагони се прикачваха за превоз на хранителни и медицински продукти от Лос Анджелис. Подкара форда през разпределителната гара покрай коловозите, докато стигна до дървена сграда с надпис над покрива „Диспечерска служба“. Спря колата, скочи долу и влезе.

Няколко чиновници енергично попълваха документи, за да пуснат в движение влакове и никой не вдигна глава при влизането на детектива.

— Къде мога да намеря главния диспечер? – попита той един затънал до гуша в работа чиновник.

Човекът кимна към една врата.

— Там вътре.

Бел завари диспечера да изписва номера на огромна черна дъска, с разчертани на нея коловози, влизащи и излизащи от разпределителната. На табелата на бюрото пишеше „Моргън Гулд“. Беше нисък мъж с раздвоена брадичка и закривен като ястребов клюн нос. На дъската се виждаха над трийсет влака, композирани на линиите, изпъващи се от разпределителната като паяжина. Бел неволно се зачуди кой ли от тях включваше вагона на Кромуел.

— Господин Гулд?

Гулд се обърна и видя пред себе си мъж, който сякаш беше вървял от единия край на ада до другия.