Unknown

— Разбира се. – Колегата му го отведе до стола пред едно бюро. – Ще ти предложа кафе. Въпреки огнения ад наоколо няма как да го стоплим. Но на никого не му пука.

— С удоволствие, благодаря ти.

Бронсън напълни чаша от емайлирания кафеник и я постави на бюрото пред Бел. Един висок мъж с топазено кафяви очи, разрешена тъмнокафява коса и облечен в безукорно бяла риза с вратовръзка, се приближи и застана до Бронсън.

— Май сте виждал и по-добри дни – отбеляза той.

— Много, при това – отвърна Бел.

Бронсън се обърна към непознатия.

— Айзък, това е писателят Джек Лондон. Пише есе за земетресението.

Бел кимна и се здрависа, без да става.

— Струва ми се, че имате достатъчно материал за десет книги.

— Може би – отвърна с усмивка писателят. – Може ли да ми кажете какво видяхте?

Бел описа накратко видяното из града, като пропусна ужаса с разстрела на жената в горящите развалини. Когато приключи, Лондон му благодари, отиде до една маса, седна и започна да нахвърля бележките си.

— Какво разбра за Кромуел? Двамата със сестра му оцеляха ли?

— Живи и здрави са, и тръгват към границата.

— Сигурен ли си? – попита Бронсън.

— Отидох до банката на Кромуел, но много закъснях. Хранилището беше опразнено от всички банкноти с по-голяма стойност от пет долара. Трябва да се е измъкнал с три, може би с четири милиона.

— Няма да може да напусне града. Не и в тази бъркотия. Кейовете са задръстени от хилядите бежанци, които се опитват да се прехвърлят в Оукланд. Няма как да измъкне толкова пари само в два куфара.

— Ще измисли как – отвърна Бел. Студеното кафе му помогна отново да се почувства донякъде човек.

— А Маргарет? С него ли тръгна?

Бел поклати глава.

— Не знам. Отбих се до къщата преди обяд и Маргарет се държеше все едно, че с Джейкъб са решили да останат в града и да се борят с нас в съда. След като открих, че е избягал с валутата на банката си, не можех да се върна до Ноб Хил заради настъпващия огнен ад. Едва се добрах до тук, между другото.

— А Марион? – попита Бронсън предпазливо.

— Пратих я в парка Голдън гейт. Би трябвало да е в безопасност там.

Бронсън понечи да отговори, но някакво момче, не повече от дванайсетгодишно, нахлу на бегом в стаята. Носеше широка шапка, дебел пуловер и къс до коленете голф. Явно беше, че е бягало дълго разстояние, защото толкова бе останало без дъх, че едва можа да проговори.

— Тър… търся… господин Бронсън – избълва на пресекулки.

Бронсън вдигна глава заинтригуван.

— Аз съм Бронсън. Какво искаш от мен?

— Господин Лаш…

Бронсън погледна Бел.

— Лаш е един от агентите ми. Беше на срещата ни скоро след земетресението. Пази едни правителствен склад на железопътната линия. Продължавай, синко.

— Господин Лаш каза, че ще ми платите пет долара да дойда тук и да ви предам каквото каза.

— Пет долара? – Бронсън го зяпна недоверчиво. – Това са много паря за възрастта ти.

Бел се усмихва, извади десетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.

— Как се казваш, синко?

— Стюарт Лютнър.

— Дълъг път си изминал от линията през пожари и разрушени. – отбеляза Бел. – Вземи десетте долара и ни кажи какво ти каза Лаш.

— Господни Лаш каза да предам на господни Бронсън, че товарният вагон, паркиран пред склада на господин Кромуел,

го няма.

Бел се наведе към момчето. Лицето му изведнъж бе помръкнало.

— Я повтори?

Момчето го погледна със страх в очите.

— Каза, че товарният вагон на господин Кромуел го няма. Бел се вторачи в Бронсън.

— По дяволите! Наистина е избягал от града. – След това даде друга десетдоларова банкнота на момчето. – Къде са родителите ти?

— Помагат в раздаването на храна на площад Джеферсън.

— Иди да ги намериш. Сигурно се притесняват за теб. И не забравяй, стой далече от огъня.

Очите на Стюарт се ококориха, щом зяпна в двете десетачки.

— Боже всемогъщи, двайсет долара. Ей, благодаря ви, сър. – Обърна се и побягна навън.

Бел се отпусна в стопа си до бюрото със сгъваемия капак.

— Влак? – измърмори той. – Откъде е намерил локомотив?

— Знам само, че всеки ферибот е претъпкан от бежанци бягащи през залива към Оукланд. Оттам „Южен Пасифик“ събира всеки пътнически влак на сто мили околовръст, за да ги превозят извън района. Няма как да е наел локомотив, екипаж и тендер.

— Товарният му вагон не е тръгнал сам.

— Повярвай ми – настоя Бронсън. – Никакви товарни вагони не се превозват по фериботите до Оукланд. Само хора. Единствените движещи се влакове са тези, които идват с хранителни помощи от изток.

Бел отново се вдигна на крака. Студените му очи се приковаха в Бронсън.

— Хорас, трябва ми автомобил. Не мога да губя часове, обикаляйки пеш из частите на града, които не са в пламъци.

— Къде отиваш?

— Първо, трябва да намеря Марион и да се уверя, че е в безопасност – отвърна агентът. – След това тръгвам към линията и диспечера. Ако Кромуел е наел или откраднал влак, който да го изведе от града, трябва да има запис в диспечерската служба.

Бронсън се ухили хитро.

— Форд модел „К“ ще свърши ли работа?

Бел го погледна с изненада.

— Новият модел „К“ има шестцилиндров двигател и е мощен четирийсет конски сили. Имаш ли такъв?