Unknown

Щом наближи Фери Билдинг, Бел покри главата си с одеяло и подкара през дъжда от нажежени въглени. Видя, че от Китайския квартал не е останало нищо, освен стотиците купове овъглени и димящи развалини. Зданието на Фериботната компания беше оцеляло с много малка повреда на часовниковата кула. Забеляза, че часовникът беше спрял на пет часа и дванайсет минути – времето на труса.

Улиците и тротоарите около Фери Билдинг бяха сцена на стълпотворение. Хиляди хора бягаха, повярвали, че целият град ще бъде унищожен. Сред гъстата човешка маса цареше хаос и бъркотия. Някои се бяха загърнали в одеяла, натоварили се с малкото лични вещи, които можеха да пренесат на ферибота. Някои бутаха бебешки колички и малки бъгита, и въпреки всичко, сред целия кошмар, всеки се държеше изискано, вежливо и със загриженост към другите.

Бел спря до един младеж, който като че ли просто стоеше бездеен и наблюдаваше пожара оттатък улицата от кейовете. Вдигна пред очите му златна двайсетдоларова монета.

— Ако знаеш как се кара кола, закарай тази до Митницата и я предай на Хорас Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“, и това е твое.

Очите на младежа се разшириха от въодушевление – не толкова от парите, колкото заради шанса да кара автомобил.

— Да, сър – отвърна припряно. – Мога да карам максуела на чичо ми.

Бел погледа развеселен как момчето включи на скорост и подкара надолу по многолюдната улица. След това се обърна и тръгна с човешката маса, бягаща от разрухата на града.

За три дни над двеста двайсет и пет хиляди души напуснаха полуострова на доскорошния Сан Франциско и всички бяха безплатно превозени от железници „Южен Пасифик“ до там, където всеки искаше да стигне. Двайсет и четири часа след земетресението претоварени фериботи тръгваха от Сан Франциско за Оукланд на всеки час.

Бел показа удостоверението си от Ван Дорн и се качи на ферибот „Буена Виста”. Намери свободно място за сядане над лопатните колела и се обърна да погледа пламъците, изригващи високо във въздуха, с дима, издигнал се над триста метра. Сякаш целият град се бе превърнал в гигантска клада.

Щом слезе на пристанището в Оукланд, железопътен служител го упъти към ремонтното депо, където стоеше локомотивът. Внушителното стоманено чудовище отблизо представляваше грандиозна гледка. Беше боядисано в черно от предната скара на локомотива до задната част на въглищния тендер. Бел предположи, че покривът на кабината е поне на четири метра и половина над релсите. Големите задвижващи колела бяха поне два метра в диаметър. За времето си локомотивът тип „Атлантик“ представляваше шедьовър на механичната тяга.

За Бел изглеждаше зъл и грозен. Номерът 3455 бе изписан с малки бели букви отстрани на кабината. „Южен Пасифик“, с по-едър шрифт, минаваше през страната на тендера, който захранваше котела с въглища и вода. Детективът се приближи към някакъв мъж, облечен в традиционния раиран работен комбинезон на машинист и раирана шапка с периферия. Машинистът държеше голям бидон с масло с дълго гърло и като че ли смазваше лагерите на свързващите лостове, които минаваха от буталния цилиндър към задвижващите колела.

— Могъщ, чудесен локомотив – каза с възхита Бел.

Машинистът вдигна глава. Беше по-нисък от Бел, с прошарена коса, която се подаваше изпод шапката. Лицето беше загрубяло от годините показване от прозореца на кабината срещу силния насрещен вятър от забързаната машина. Веждите над двете небесносини очи бяха извити и рунтави. Бел премени, че е по-млад, отколкото изглеждаше.

— Няма по-добра от „Аделин” – отвърна машинистът.

— „Аделин”?

— По-лесно е за помнене от четирицифрения й номер. Повечето локомотиви получават женски имена.

— „Аделин“ изглежда доста мощна – призна детективът с възхищение.

— Построена е за тежка пътническа служба. Излезе от фабрика „Болдуин“ преди няма и пет месеца.

— Колко бързо ще върви? – попита Бел.

— Зависи колко вагона тегли.

— Да речем, че нито един.

Машинистът помисли за миг.

— На дълъг прав участък по открито празно трасе може да вдигне 160 км/ч.

— Името ми е Бел. – Подаде документите на машиниста. – Наех машината ви за специална работа.

Машинистът прегледа листовете.

— Екипът на Ван Дорн, хм. Какво и е толкова специалното?

— Да си чувал за Бандита касапин?

— Кой не е? Четох по вестниците, че бил опасен убиец.

Бел прескочи подробните обяснения.

— Тръгваме след него. Той е наел локомотив тип „Пасифик“ да тегли специалния му частен вагон. Кара до Солт Лейк сити, след което тръгва на север към канадската граница. Смятам, че има четири часа преднина.

— По-скоро шест, докато натоваря въглища и заредя вода.

— Казаха ми, че имало ремонти. Приключиха ли?

Машинистът кимна.

— Смениха дефектен лагер на едно от колелата.

— Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре. – Бел замълча и подаде ръка. – Между другото, името ми е Айзък Бел.

Машинистът я разтърси енергично.

— Нилс Лофгрен. Огнярят ми е Марвин Лонг.

Бел извади часовника си от джоба и провери времето.

— Ще се видим след четирийсет и пет минути.