Unknown

Абнър насочи оръжието в главата на машиниста.

— Включи свирката. Ще преминем.

— Не можем. – Хол го погледна в очите. – Трябва да е експрес с помощи за Сан Франциско, който идва по същата линия. По-добре ме застреляй, защото ако причиня сблъсък с друг влак, ще измрем всички и движението в двете посоки ще спре поне за седмица.

Абнър бавно прибра револвера под колана си.

— Добре. Но ни върни на главната линия веднага щом премине експресът.

Хол започна да затваря лоста на дросела.

— Можем да използваме забавянето да вземем въглища и вода.

— Добре. Но внимавайте как се държите, да не пръсна черепите и на двама ви.

— Двамата с Ралф не можем да издържим много дълго. Изчерпани сме.

— Ще си заработите парите и ще останете живи…, ако продължите – закани се Абнър.

Надвесен навън от лявата страна на кабината, Абнър успя да види приближаващото се в далечината гарово депо на градчето Рино, Невада. Малко по-натам зърна човешка фигура, махаща с червеи флаг до железопътната стрелка. Хол наду свирката да извести за пристигането им и уведоми стрелочника, че е разбрал сигнала да забави и да се подготви за отклоняване от главната линия.

Хол спря тендера на „Пасифик“ точно под издигнатата дървена цистерна с вода от едната страна на коловоза и въглищния контейнер от другата. Уилбанкс скочи на тендера, награби едно въже и издърпа улея, монтиран на цистерната, докато водата потече в котела. Машинистът слезе с бидона с масло от кабината и започна да проверява всички лагери и окачвания на локомотива. След като Кромуел бе отказал да чакат за механика, трябваше да прегледа и лагерите на колелата на тендера, както и на товарния вагон.

Абнър мина покрай тендера към вратата на вагона, без да изпуска двамата от очи. Почука два пъти с дръжката на револвера си, изчака и почука отново. Вратата се отключи и се плъзна настрани. Джейкъб и Маргарет го погледнаха отвътре.

— За какво е забавянето? – попита Кромуел.

Абнър кимна към локомотива.

— Отклониха ни, за да мине експресен влак с помощи. Докато чакаме, екипажът зарежда въглища и вода.

— Къде сме? – попита на свой ред Маргарет. Беше облечена нетипично в мъжки панталони с крачолите, напъхани в чифт ботуши. Горката част на тялото й беше покрита със син пуловер и косата й бе прибрана с шарена кърпа.

— Градчето Рино – отвърна Абнър. – Минахме Сиерите. Оттук нататък теренът се изравнява в пустиня.

— Как е трасето напред? – запита Кромуел. – Други влакове с помощи ще ни задържат ли?

— Ще проверя при стрелочника за влакове по график от запад. Но ще трябва да отклоняваме, ако идват.

Кромуел скочи долу и разтвори карта на земята. Разчертаните по нея линии показваха железопътните трасета на Съединените щати западно от Мисисипи. Посочи петното, обозначаващо Рино.

— Добре, значи сме тук. Следващата свръзка с линии на север е Огдън, Юта.

— Не е ли Солт Лейк сити? – попита Маргарет.

Кромуел поклати глава.

— Главната линия на „Южен Пасифик“ се свързва с трасетата на „Юнион Пасифик“ северно от Солт Лейк. Отклоняваме на север при Огдън и продължаваме към Мисула, Монтана. Оттам хващаме линията на „Северен Пасифик“ и сме в Канада.

Абнър държеше екипажа под око. Видя, че огнярят се мъчи с гребането на въглищата, които се изсипваха по улея в тендера, докато машинистът обикаляше като замаян около композицията.

— Екипажът едва се държи на крака. Ще имаме късмет, ако могат да карат локомотива още четири часа.

Кромуел огледа картата

— Има разпределителна гара в Уинемука, Невада, на около 270 км оттук. Там ще вземем друг екипаж.

— А тия двамата? – попита Абнър. – Не можем да ги оставим да изтичат до най-близкия телеграф и да предупредят полицията нагоре по линията, че идваме.

Кромуел помисли малко.

— Ще ги задържим с нас и след това ще ги накараме да скочат от влака някъде из пустинята. Няма да рискуваме агентите на Ван Дорн да се досетят, че сме напуснали Сан Франциско и да телеграфират на властите по линията, тъй че ще срежем телеграфните линии по пътя.

Маргарет се загледа към планините Сиера и по трасето, което бяха изминали.

— Смяташ ли, че Айзък е надушил бягството?

— Само въпрос на време е скъпа сестричке – отвърна Кромуел с обичайната си самоувереност. – Но докато разбере, че сме избягали от Сан Франциско и намери локомотив да ни подгони, ще сме минали половината път до Канада и няма да има шанс да ни спре.

~43~

„Аделин“ беше гордостта и любовта на Лофгрен. Говореше за нея все едно, че локомотивната машина беше красива жена, а не стоманено, дишащо пламъци чудовище, връхлитащо на бясна скорост по серпантините на планините Сиера и през прохода Донър. Без стотиците тонове вагони, пълни с пътници и багаж, се справяше с лекота и без никакво усилие.