Unknown

— „Аделин“ може да е седем тона желязо и стомана, но има сърце.

Наближаваха Рино и Лофгрен дръпна въжето на свирката, за да извести намерението си да се отклони за въглища и вода. Отпусна лоста на дросела, за да забави локомотива. Стрелочникът избута лоста на стрелката, за да свърже релсите, както бе направил с влака на Кромуел преди това. После размаха зелен флаг да уведоми Лофгрен, че страничният коловоз е отворен.

Още докато „Аделин“ спираше. Бел вече бе скочил от кабината и прекоси на бегом разпределителната станция към гаровото депо, което приличаше на хиляда други гари в малки градове из страната. Беше типично със стените от дървени летви, сводести прозорци и остър връх. Товарната платформа беше празна, което го остави с впечатлението, че не се очаква скоро до пероните да спират пътнически влакове.

Влезе, подмина бързо билетното гише и спря до стаичката на телеграфа. Двама мъже бяха увлечени в разговор, когато пристъпи вътре. Лицата им бяха сериозни и мрачни.

— Моля за извинение – каза Бел. – Търся началникът на гарата.

По-високият от двамата го изгледа за миг и кимна.

— Аз съм началникът, Бърк Пълвър. С какво мога да ви услужа?

— Минавал ли е влак само с един товарен вагон в последните десет часа, на изток?

Пълвър кимна.

— Бяха спрели на отбивка за два часа, докато минат два експресни влака с хранителни помощи за жертвите на земетресението в Сан Франциско.

— Забавили са се два часа? – възкликна Бел, изведнъж обзет от оптимизъм. Преди колко време напуснаха?

Пълвър погледна към часовника „Сет Томас” на стената.

— Преди около четири и половина часа. Защо питате?

Бел се идентифицира и обясни накратко гонитбата на Кромуел.

Пълвър се вторачи в лицето му.

— Казвате, че товарният вагон е возил прословутия Бандит касапин?

— На него беше, да.

— Само ако бях знаел, щях да кажа на шерифа.

Разликата във времето бе по-малка* отколкото Бел се беше надявал.

— Имате ли на разположение екип за смяна? Моят се изтощи след рекорда им през Сиера.

— Кой ви е екипът?

— Лофгрен и Лонг.

Пълвър се засмя.

— Знаех си, че тия двамата ще се опитат да бият собствения си рекорд. – Огледа дъската на стената. – Имам екип под ръка. – Помълча за миг. – Помислих си, че има нещо странно около този влак. Рино е сменна гара за почти всеки влак, отиващ на запад или на изток. Крайно необичайно беше да не вземат смяна. Вашият бандит няма да стигне далече с изтощени машинист и огняр.

Бел погледна телеграфиста, плешив мъж със зелен визьор на челото и ръкавели на ръцете.

— Бих искал да предупредя властите в градовете напред да спрат влака и да задържат бандита. Името му е Джейкъб Кромуел.

Телеграфистът поклати глава.

— Не става. Линиите са прекъснати. Не мога да пратя съобщение на изток.

— Обзалагам се, че Кромуел реже линиите – каза Бел.

Пълвър огледа черната дъска на друга стена, показваща графика на влаковете през Рино.

— Ще ви доведа екипа до петнайсет минути. Би трябвало да имате чиста линия докато стигнете Илко. След това дано намерите работещ телеграф, иначе рискувате да се сблъскате с някой влак, който пътува на запад.

— В такъв случай ще бъда удовлетворен, че Кромуел се е сблъскал с него първи – отвърна Бел цинично.

~44~

„Аделин“ набираше скорост по ранния открит участък на трасето. Гонеше 145 км/ч, ревеше по дървените мостчета над сухи дерета, летеше през малки градчета и профучаваше покрай сигналите, показващи отворена линия напред. Телеграфните стълбове покрий линията се сливаха в смътна мъгла. Сив дим, смесен с искри и жарава, бълваше от комина на локомотива, стелеше се назад в нисък облак над кабината и се сплескваше от силния порив на насрещния вятър.

Намръщен светлокос потомък на викингите, Ръс Йонгевард седеше в машинистката седалка с едната ръка на дросела, докато Нил Ший, висок и весел ирландец мяташе въглища в пещта. След като чуха от Бел, че гони на живот и смърт прочутия Бандит касапин, двамата с радост се качиха, за да се включат в преследваното,

Лофгрен и Лонг също останаха.

— Оставаме доброволно до края – заяви Лофгрен. – С четирима ни да се сменяме, няма да се налага спиране за нова подмяна на екипа.

Бел се включи в задачата с хвърлянето на въглища. Раната в бедрото му от куршума на Кромуел в Телърайд не беше зараснала напълно, но стига да не я натоварва много, не болеше особено.

Греблото му се пълнеше наполовина спрямо това, което хвърляха в пещта Лонг и Ший, но го компенсираше с две гребла срещу едно тяхно.

Двамата огняри на „Южен Пасифик“ се редуваха в наблюдението на водомера и парометъра, за да се уверят, че огънят им гори добре и машината работи на малко под 90-те килограма парно налягане, на косъм от червената отметка. Поглеждаха дима, излизащ от комина. Щом започнеше да става от сив в прозрачен, добавяха още въглища. Почернееше ли, това означаваше, че огънят е твърде силен и трябва да забавят.