Unknown

Седенето в къщи и реденето на пъзели не влизаше в представата му за добър живот. Погледна мъжа, застанал до него. Беше малко по-стар от Боб, доколкото можеше да съди.

Какво мислите? – попита Кауфман.

Мъжът се обърна, висок и все още жилав на своите близо осемдесет, с буйна и посребряла коса. Лицето му бе с тъмен загар и стегната кожа. Очите, които все още се справяха без очила, се впиха замислено в локомотива. Блестяха сини с бледолилави жилки. Големи мустаци скриваха горната устна все едно, че бяха посадени там преди много години, посребрели като веждите, гъсто израснали с възрастта. Смъкна скъпата панамена шапка от главата си и подсуши с носна кърпа капките пот от челото си.

Приближи се до извадения локомотив, вече стъпил здраво на палубата, и съсредоточи вниманието си върху кабината. Вода и тиня се лееха от стъпенките и се разливаха по палубата на баржата.

— Въпреки тинята – проговори най-сетне мъжът, – все още естетически гали окото. Въпрос само на време е някой железопътен музей да дойде с фонда си и да го реставрира за експониране.

— Имахме късмет. Един тукашен рибар загуби задбордовия си двигател и драгира дъното, за да го намери. Иначе локомотивът щеше да си лежи долу още половин век.

— Късмет е било, дума да няма – отвърна замислено високият среброкос мъж.

Кауфман се приближи и прокара длан по едно от големите колела. По лицето му пробяга сянка на чувство.

— Тате беше машинист при „Юнион Пасифик” – промълви тихо. – Винаги казваше, че локомотивът тип „Пасифик” е най-добрата машина, която е карал изобщо. Често ме пускаше да поседя в кабинета, щом докараше влак в депото. Локомотивите от тоя клас ги използваха главно да теглят пътнически вагони, защото бяха много бързи.

Екип водолази в платнени костюми между пластове гума стояха върху платформа, която от студената вода се издигаше към повърхността. Носеха месингови шлемове „Марк V”, широки колани с тежести на кръста и водолазни ботуши брезентово горнище, месингови пръсти и тежащи 16 юг оловни подметки. Общо водолазите носеха по себе си близо седемдесет килограма оборудване. Щом платформата се издигна и люшна към палубата, мъжете издърпаха дихателните си тръби, които водеха към водолазната въздушна помпа. Веднага щом стъпиха на борда, друг екип заслиза по стълбите и застана на платформата, която отново се заспуска в езерото, още ледено след дългата монтанска зима.

Високият мъж наблюдаваше мълчаливо. Изглеждаше някак не на място сред екипажа на баржата в оцапаните им с грес работни дрехи и комбинезони. Носеше безукорно изгладени кафяви панталони със скъп ръчно плетен кашмирен пуловер под кашмирено яке. Обувките му бяха силно излъскани и странно как бяха запазили блясъка си върху подгизналата от масло дървена палуба, покрита с ръждясали въжета.

Погледна дебелите пластове лепкава тиня на стъпалата към кабината и се обърна към Кауфман:

— Да донесем стълба, за да можем да се качим вътре.

Кауфман се разпореди на един от работниците на баржата.

Скоро се появи стълба и я опряха на ръба на пода на кабината зад седалката на машиниста. Началникът на смяната се качи първи, последван от възрастния наблюдател. От покрива се лееше вода, а през отворената врата на пещта по металния под се стичаше разтворена въглищна прах, смесена с кафява тиня.

На пръв поглед кабината изглеждаше празна. Плетеницата от клапи, тръби и лостове над котела беше затънала в пластове лепкав нанос, с израснали от него стръкове зелени водорасли. Тинята на пода на кабината бе дълбока до глезените, но високият мълчалив наблюдател като че ли не забеляза, че обувките му са затънали в нея. Коленичи и огледа трите купчини, издигнали се като хълмчета над рядката кал.

— Машинистът и огнярят – заяви той.

— Сигурен ли сте?

Мъжът кимна.

— Сигурен съм. Машинистът беше Лий Хънт. Имаше жена и две деца. Вече са на средна възраст. Огнярят беше Робърт Кар. Щеше да се жени след курса.

— Кой беше третият?

— Абнър Уид. Корав тип. Принудил е с пистолет в гърба Хънт и Кар да карат машината.

— Не изглеждат приятно – измърмори Кауфман, отвратен от видяното – Изненадан съм, че не са станали на скелети

— Нищо нямаше да е остане от тях, ако бяха загинали в солена вода, но студената прясна вода на Флетхед ги е съхранила. Това, което виждате, е адипозната тъкан, където се съхранява тлъстината. Разкъсва се след време, когато е натопена и придава на тялото восъчен сапунен вид, наречен „осапуняване”.

— Ще трябва да се обадим на шерифа да доведе съдебен лекар.

— Ще забави ли това операцията? – попита непознатият.

Кауфман поклати глава.

— Не би трябвало изобщо да забави нещата. Щом спасителният екип водолази закачи повдигащите въжета, ще вдигнем въглищния тендер.

— Важно е да видя какво има в прикачения вагон.