Unknown

— Ще видите. – Кауфман го погледна, опитвайки се напразно да отгатне мислите му. – По-добре първо да извадим тендера, за да се опростят нещата. Ако се съсредоточим на вагона, преди да е откачен от тендера, може да се окаже катастрофално. Може да не е тежък колкото локомотива, но ако не внимаваме, като нищо ще се разпадне на парчета. По-сложна операция е. Освен това предният край на багажния вагон е полузаровен под тендера.

— Не е багажен вагон. Вагон за сандъци или товарен вагон е.

— Откъде може да знаете това?

Наблюдателят пренебрегна въпроса.

— Вдигнете първо тендера. Вие ръководите.

Кауфман се взря в грозните купчини на пода, останките от три човешки същества.

— Как са се озовали тук? Как е могъл един влак да се изгуби сред езерото за толкова години?

Високият мъж се загледа над спокойната синева на езерото.

— Преди четирийсет и пет години имаше ферибот, който превозваше през езерото вагони с дървен материал.

— Определено е странно – отрони Кауфман замислено. – Вестниците и представителите на „Южен Пасифнк” съобщиха, че влакът бил откраднат. Доколкото помня, датата бе 21 април 1906 г.

Старият мъж се усмихна.

— Прикриваща версия на компанията. Влакът не беше откраднат. Един железопътен диспечер беше подкупен да пусне машината на чартър.

— Трябва да е имало нещо ценно в товарния вагон, за да стигне до убийство – замисли се Кауфман. – Товар злато, на пример.

Старецът кимна.

— Кръжаха слухове, че влакът превозвал злато. В интерес на истината не беше злато, а банкноти.

— Четирийсет и пет години – отрони Кауфман. – Дълго време за един изчезнал влак. Може би парите все още са във вагона

— Може би – отвърна високият мъж, загледан към хоризонта в нещо, което само той можеше да види. И може би ще намерим отговорите, щом влезем вътре.

БАНДИТЪТ КАСАПИН

~1~

10 ЯНУАРИ, 1906 г.

БИСБИ, АРИЗОНА

Всеки, който видеше стария пропаднал пройдоха, който бавно залиташе, но Мууи авеню в Бисби този следобед, щеше да го вземе за нещо, което всъщност не беше. Преждевременно състарен мъж, работник в мините, прорязали богатата на минерали планина под градчето. Носеше омърляна риза и миришеше на мръсно. Една тиранта държеше разпраните опърпани гащи, пъхнати в съдрани и изтъркани ботуши, които отдавна трябваше да са захвърлени в боклукчийското дере зад града.

Чорлава мазна коса се спускаше до раменете му и се сливаше с неподстриганата брада, увиснала до средата на изпъкналия му корем. Тъмнокафявите очи – всъщност почти черни – гледаха безчувствено. Всъщност погледът му беше студен и някак зъл. Чифт работни ръкавици скриваха длани, които така и не бяха държали лопата или кирка.

Под едната си мишница носеше празна наглед торба от зебло. Като по странна приумица върху мръсния плат изпъкваше надписът „Житна компания Дъглас, Омаха, Небраска”.

Старият мъж спря и се смъкна на една пейка на пресечката на Мууи авеню и Тъмбстоун Кениън. Зад него имаше кръчма, почти празна заради обедния час. Обичайните клиенти се трудеха тежко в мините по това време на деня. Хората, които минаваха да пазаруват в малкото миньорско градче, не му заделяха повече от някой бърз, пълен с отвращение поглед. Щом минеха, мъжът вадеше бутилка уиски от джоба на панталона си и удряше тежка глътка, преди да я затвори и прибере отново. Никой не можеше да знае, че вътре нямаше уиски, а чай.

Беше топло като за януари. Температурата сигурно беше над 10 градуса. Мина тролей, теглен от стар дръглив кон. Мъжът се отпусна назад и се загледа по протежението на улиците.

Задвижваните с електричество тролей още не бяха стигнали до Бисби. Повечето возила все още бяха на конска тяга – коли.

Градчето имаше едва няколко автомобила и товарни камиони, но нито един не се мяркаше наоколо.

За градчето знаеше, че е основано през 1880 г. и е наречено на съдия ДеУит Бисби, един от хората с пари, стоящи зад медната мина „Куин” Селище с прилични размери, населението му от двайсет хиляди души го правеше най-големия град между Сан Франциско и Сейнт Луис. Въпреки многото миньорски семейства, които живееха в скромните малки дървени сгради, бизнесът се въртеше главно около кръчмите и малката армия дами със съмнителна репутация.

Главата на пройдохата клюмна на гърдите му. Приличаше на току-що задрямал пияница. Но беше игра. Долавяше всяко движение около себе си. От време на време поглеждаше към Национална банка „Бисби” оттатък улицата. Наблюдаваше с интерес през полузатворените си клепачи как един камион с верижна трансмисия и колела с дебели гуми изръмжа и спря пред входа на сградата. Имаше само един пазач, който излезе от камиона и отнесе вътре голяма торба с току-що отпечатани банкноти. Пет минути по-късно с помощта на банковия касиер изнесоха тежък сандък през вратата и го качиха на камиона.

Мъжът знаеше, че товарът е партида злато, част от трите милиона унции, произведени в местните мини. Но не златото привличаше интереса му. Беше твърде тежко и твърде рисковано, за да го пласира сам човек. Парите в брой го бяха довели в Бисби, не ценният метал.