Unknown

— Простинах от нощен риболов. Почти мина.

Връчи й бележките си, завъртя се в кожения си стол и се загледа през прозореца към града наоколо.

— Редактирай речта ми за санаториума и моля, чувствай се свободна за всякакви предложения, които сметнеш за уместни.

— Да, сър.

Марион стана, за да напусне кабинета му, но се поколеба до вратата.

— Извинете ме, но се чудех дали сте чувал нещо за детектива от агенцията на Ван Дорн?

Кромуел се извърна от прозореца и я изгледа с любопитство.

— Айзък Бел ли?

— Мисля, че така се казваше.

Неволно се усмихна и отвърна:

— Мъртъв е. Чух, че бил убит при банков обир в Колорадо.

Два ледени блока сякаш притиснаха сърцето й. Не можеше да повярва на думите на Кромуел. Устните й потрепериха и тя се извърна от него, за да не може да види шока, изписан на красивото й лице. Едва успя да се овладее и без да каже нищо повече, излезе от кабинета и затвори вратата.

Марион седна зад бюрото си като в транс. Не можеше да проумее чувството си на скръб по мъж, когото едва познаваше, мъж, с когото бе споделила само една вечеря. Но все пак виждаше лицето му в ума си все едно, че стоеше пред нея. Краткотрайната връзка помежду им беше жестоко прекъсната. Не можеше да обясни чувството си на тъга и не се и опита. Сякаш бе изгубила скъп приятел.

С треперещи ръце зареди лист хартия в пишещата машина и започна да преписва бележките на Кромуел за речта му.

* * *

В пет часа късно следобед Кромуел стоеше на стъпалата на ново триетажно тухлено здание на улиците Джиъри и Филмор, заслушан в дългото и цветисто встъпление на градския кмет Юджийн Шмиц, близък негов приятел, с когото се беше сприятелил покрай големите вноски, тайно прехвърляни на личната му сметка в банка „Кромуел”. Тълпа от петстотин души присъстваше на откриването, заедно с членове на градските противопожарни и полицейски служби, политически шефове и над петдесет престарели пациенти, седящи апатично в инвалидните си колички.

Словото на самия Кромуел беше кратко и по същество. Скромно нарече себе си „смирен Божи пратеник”, избрал да помогне на онези, които не могат да си помогнат сами. Когато приключи, аплодисментите бяха учтиви и сдържани, както се полагаше на официалния повод. Последва срязването на лентата пред входа и Кромуел бе сърдечно поздравен. Стисна всяка ръка, която му беше подадена. Показно прегърна един по един всички пациенти, чакащи да влязат в зданието. Кметът Шмиц му връчи бронзов плакет за филантропските му усилия и обяви, че от днес насетне 12 април ще се помни като Деня на Джейкъб Кромуел.

Кромуел си проправи път през тълпата доброжелатели и почитатели, и стигна до мястото за паркиране с чакащия го мерцедес „Симплекс“. Маргарет вече седеше зад волана, прелестна в зелената си вълнена рокля с пелерина.

— Добра работа, братле. Още едно добро дело под флага на Кромуел.

— Никога не вреди да имаш приятели по високите места и да се радваш на възхищението на вмирисаната тълпа.

— Не сме ли хуманитарни? – запита тя саркастично.

— А твоите благотворителни проектчета, които неизвестно как се публикуват в светските хроники на пресата? – не й остана длъжен той.

— Туше.

Кромуел мина пред колата и завъртя манивелата на двигателя. Маргарет задържа запалването и включи ръчния дросел. Машината запали и запърпори дрезгаво. Кромуел се качи на седалката, а Маргарет усили искрата, превключи скоростите и натисна газта. Мерцедесът се понесе по улицата между трамваен вагон и камион с бурета бира.

Кромуел вече бе привикнал на шофьорските лудории на сестра си и се отпусна в седалката, но беше готов да скочи, ако колата се изправеше на задните си колела.

— Карай до Пасифик хайтс и спри в парк Лафайет.

— Някаква конкретна причина?

— Можем да се поразходим по алеите, докато поговорим.

Повече не попита. Мерцедесът с лекота са заизкачва по хълма към Пасифик хайтс. Зави от Филмор стрийт и хвана по Сакраменто стрийт, докато стигна до парка, после спря в началото на една алея, водеща навътре сред дърветата. След петминутно ходене двамата стигнаха до билото на парка, откъдето се откри красив панорамен изглед на града.

— За какво искаш да си говорим? – попита Маргарет.

— Решил съм да предприема нов обир.

Тя замръзна на място и го изгледа отчаяно.

— Шегуваш се.

— Адски сериозен съм.

— Но защо? – настоя тя. – Какво можеш да спечелиш? За малко да те хванат в Телърайд. Защо отново да изпитваш съдбата без никакъв смисъл?

— Защото обичам предизвикателството. Освен това ми е забавно да съм легенда приживе.

Тя извърна поглед притеснена.

— Това е глупаво.

— Не разбираш – отвърна той и я прегърна през кръста.

— Разбирам, че е безумно и че някой ден късметът ти ще се изчерпи и ще те обесят.

— Няма да е скоро обаче – каза той. – Не и когато най-добрият им агент лежи в гроба.

Маргарет си спомни невероятните синьовиолетови очи и ръката на Бел около нея, докато танцуваха в „Браун Палас“ Сякаш чуваше гласа му отдалече.

— Бел – мъртъв. Трудно ми е да го повярвам.

Погледна я с любопитство.

— Звучиш сякаш си била съкрушена от чувства по него.

Сви рамене и се постара да си придаде равнодушие.