Unknown

Седмица подир седмица дядо вадеше я шилинг, я флорин, които и двамата знаехме, че е изкарал с кървава пот. Най ме беше яд, че дядо не слага и капка алкохол в уста и никога не е играл комар. Това не пречеше на баща ми да си прибира парите, след което вдигаше ръка към шапката си и се понасяше към кръчмата.

Това се повтаряше седмица след седмица и сигурно щеше да продължава вечно, ако една събота сутрин някаква жена с гамбест нос, дълга черна рокля и слънчобран - бях я забелязал, че от една седмица стои на ъгъла, - не дойде на сергията ни. Спря и закичи баща ми с бяло перо⁶.

Никога не съм го виждал толкова вбесен - беше по-ядосан и от събота вечер, когато след като загубеше всичките си пари на комар, се прибираше мъртво пиян и ние се криехме под леглото. Замахна с пестник към жената, но тя не трепна и дори го нарече в лицето „страхливец“. Баща ми и се разкрещя и забълва ругатни, каквито обикновено пазеше за хазяина. После грабна всичките пера на непознатата, запокити ги в канавката и се юрна към „Черния бик“. И не само това, не се прибра за обяд - Сал беше опържила риба и картофи. Аз само това и чаках - излапах и картофите на баща си и следобед отидох да гледам мача на „Уест Хам“. Вечерта, когато се прибрах, татко още го нямаше. На сутринта, щом се събудих, видях, че откъм неговата страна леглото си стои неоправено. Когато на обяд дядо ни доведе вкъщи след службата в църквата, от татко пак нямаше ни вест, ни кост, така че втора нощ аз се ширих сам на двойното легло.

- Сигурно пак е преспал зад решетките - отсъди дядо в понеделник сутрин, докато тиках количката по средата на пътя и се стараех да заобикалям фъшкиите, останали от конските трамваи, които току сновяха напред-назад, до Сити и обратно по Метрополитън Лайн.

Докато минавахме покрай номер сто и десет, зърнах госпожа Шорокс. Гледаше през прозореца с насинено око и лице в отоци с какви ли не цветове: Бърт биеше почти всяка събота вечер жена си.

- По обяд ще идеш да му платиш гаранцията - допълни дядо. - Дотогава сигурно ще е изтрезнял.

Присви ме сърцето при мисълта, че ще трябва да се бръкнем и да платим гаранцията от половин крона - печалбата от още един ден щеше да отиде на вятъра.

Малко след дванайсет отидох в полицейския участък. Дежурният сержант ми каза, че Бърт Шорокс още бил зад решетките и следобед щял да се яви пред съдията, но че тая неделя не са виждали баща ми.

- Не се притеснявай - успокои ме дядо. - Баща ти все някога ще се появи. Шило в торба не стои.

Татко обаче се появи чак след месец. Когато го видях, направо не повярвах на очите си - беше в униформа. Беше се записал доброволец във Втори батальон на Кралския стрелкови полк. Каза, че до няколко седмици ще замине на фронта, но че до Коледа щял да се върне - офицерът му бил обяснил, че дотогава швабите отдавна ще са се предали.

Дядо поклати глава и се свъси, аз обаче толкова се гордеех с баща си, че чак до вечерта припках като пале до него из пазара. Дори жената, която стоеше на ъгъла и раздаваше бели пера, му кимна одобрително. Изгледах я на кръв и обещах на татко, че ако до Коледа швабите не се предадат, ще зарежа търговията и също ще се запиша доброволец, за да помогна да свършим по-бързо тая работа. Вечерта дори придружих баща си в „Черния бик“ - бях решил да прежаля седмичната надница и да го почерпя каквото поиска. Никой обаче не позволи да плащам аз, така че не се охарчих и с половин пени. На другата заран, още преди ние с дядо да сме тръгнали към пазара, баща ми излезе и отиде в своя батальон.

Не получихме от него нито едно писмо, понеже татко не знаеше да пише, но всички в Ист Енд бяха наясно, че докато не видиш кафяв плик, който ти пъхат направо под вратата, членът на семейството, заминал на война, още е жив и здрав.

От време на време господин Салмън ми четеше сутрешния вестник, но нито веднъж не откри да се споменава за Кралския стрелкови полк и аз така и не знаех какво е станало с баща ми. Молех се само да не се е озовал на онова място - Ипр, където, както предупреждаваше вестникът, имало много жертви.

Оная година посрещнахме Коледа без особена радост, защото въпреки обещанията на офицера татко така и не се прибра.

На втория ден от празниците Сал отиде на работа в кафенето на Комършъл Роуд, където беше келнерка, Грейс имаше дежурство в Лондонската болница, а Кити продължи да се мотае из къщи и да надзърта в подаръците, за да види кой какво е получил, и накрая си легна. Където и да се хванеше на работа, не успяваше да се задържи повече от седмица, но колкото и да е странно, беше облечена най-добре от всички. Това, предполагам, се обясняваше с върволицата от ухажори, готови да похарчат за нея и последното си пени, преди да заминат на фронта. Умът ми не го побираше какво щеше да им каже, ако всички вземеха да се върнат в един ден.

Случваше се Кити сама да предложи да поработи час-два на сергията, но щом се видеше с малко пари, бързаше да изчезне.

- Не бих я описал като „актив“ - подсмихваше се дядо.

Аз обаче не роптаех.