Unknown

Но в края на първата седмица Чарли установи, че сергията му все още е наполовина пълна със залежала стока, която никой не купува. Дори Сал и Кити се извърнаха погнусени, когато той им предложи деликатеси като почернели банани и прогнили ябълки. Трябваше да минат няколко седмици, докато новоизлюпеният търговец определи приблизително количествата, необходими му всяка сутрин, за да задоволи търсенето, и още доста време, докато установи как това търсене се променя от ден на ден.

Една съботна сутрин, след като бе ходил на тържището за стока и вече се връщаше в Уайтчапъл, Чарли чу пронизителния вик:

- Британските войски изклани на Сома - крещеше вестникарчето, застанало с вестник над главата на ъгъла на „Ковънт Гардън“.

Чарли се раздели с половин пени в замяна на брой на „Дейли Кроникъл“, после седна на тротоара и зачете, като търсеше познати думи. Научи за смъртта на хиляди английски войници, участвали заедно с французите в битка срещу войската на кайзер Вилхелм. Злополучното сражение се бе превърнало в истинска касапница. Генерал Хейг бе предрекъл, че ще напредват по четири километра на ден, накрая обаче се беше оказало, че са преминали в отстъпление. Възгласът „За Коледа ще си бъдем у дома“ сега звучеше като куха хвалба.

Чарли метна вестника в канавката. Още не се беше родил германец, който да убие баща му, момчето беше сигурно в това, въпреки че напоследък се чувстваше гузно: Грейс беше заминала медицинска сестра в лазарет само на осемстотин метра от фронтовата линия.

Макар да му пишеше всеки месец, тя не можеше и не можеше да установи къде точно се намира баща им.

„Тук има към половин милион войници - обясни веднъж Грейс, - всички са премръзнали, мокри до кости и преглад- нели, приличат си като две капки вода.“

Сал още беше келнерка на Комършъл Роуд и през свободното си време не правеше друго, освен да си търси съпруг, виж, Кити не се затрудняваше да си намери колкото си иска мъже, при това готови да задоволят всяка нейна прищявка. Всъщност от трите сестри единствена Кити разполагаше с достатъчно време през деня, за да помага на сергията, но тъй като никога не ставаше преди изгрев слънце и се запиляваше нанякъде много преди то да е залязло, и досега, както би се изразил дядо им, не беше „актив“ за брат си.

Трябваше да мине доста време, докато малкият Чарли престане да се обръща, за да пита: „Това колко струва, дядо?“, „Ако дам на госпожа Ръгълс малко плодове на вересия, дядо, после ще ми ги плати ли?“ Чак след като изплати до последното пени новата сергия и не му остана и пукнат грош, момчето започна да осъзнава, че дядо му наистина е бил много добър търговец.

През първите няколко месеца той и сестрите му печелеха общо само по някое и друго пени на седмица и Сал бе убедена, че ако и занапред се затрудняват да си плащат наема, рано или късно ще се озоват в приют за бедни. Умоляваше как ли не Чарли да продадат старата сергия на дядо си, за да изкарат малко пари, той обаче беше непреклонен:

- За нищо на света!

После добавяше, че предпочита да умре от глад и да остави реликвата да изгние в задния двор, отколкото да види как чужд човек продава на нея.

Не след дълго нещата потръгнаха и Чарли успя да спечели от най-голямата сергия на света достатъчно, та Сал да си купи рокля втора употреба, Кити - чифт обуща, а Чарли - костюм трета употреба.

Още си беше слабичък - сега бе в категория „Муха“, - не беше и много висок, но след като навърши седемнайсет години, започна да забелязва, че жените на ъгъла на Уайтчапъл Роуд, закичващи с бели пера всеки в цивилни дрехи, който изглежда на възраст между осемнайсет и четирийсет, вече му хвърлят нетърпеливи погледи - не ти трябват лешояди.

Чарли не се страхуваше от някакви си германци, но още се надяваше, че войната ще свърши бързо и баща му ще се върне в Уайтчапъл, към работата си на докер през деня и навика вечер да се черпи в „Черния бик“. Но писма не идваха и не идваха, новините по вестниците бяха съвсем оскъдни и дори господин Салмън не бе в състояние да каже какво точно става на фронта.

Месеците минаваха, Чарли опознаваше все повече и повече клиентите, а те на свой ред виждаха, че на неговата сергия могат да купят по-хубава стока за по-малко пари, отколкото при мнозина от конкурентите му. Дори Чарли усети, че бележи напредък, когато вечно усмихнатата госпожа Смели идваше да купи за странноприемницата повече картофи, отколкото той можеше да се надява да продаде на друг клиент за месец.

- Ако искате, госпожо Смели, мога да ви ги доставям направо у вас - рече момчето и вдигна шапка. - В понеделник сутрин.

- Не, благодаря ти, Чарли - отвърна жената. - Предпочитам да виждам какво купувам.

- Дайте ми възможност да се докажа, госпожо Смели. Така няма да ви се налага да идвате в студ и пек, ако установите, че в странноприемницата са отседнали повече хора, отколкото сте очаквали.

Тя го погледна право в лицето.

- Добре де, нека опитаме за седмица-две - рече жената. - Но ако ме подведеш и един-единствен път, Чарли Тръмпър...