Ужас

— Слушам, капитане — отвърна сатирът, сваляйки своята собствена маска, за да разкрие лицето на Томас Р. Фар, старшина на гротмарса на „Ужас“. Една китайка с огромни гърди, която стоеше до него, свали маската си и под нея се появи кръглото, пълно лице на Джон Дигъл, готвача. До Дигъл стоеше един грамаден плъх, който свали муцуната си достатъчно, за да разкрие лицето на лейтенант Джеймс Уолтър Феърхолм от „Еребус“.

— Какво означава всичко това, по дяволите? — изрева Крозиър. При звука на гласа му различните фантастични същества се свиха от страх край белите стени.

— Кое по-точно, капитане? — попита лейтенант Феърхолм.

— Това! — изръмжа Крозиър и с широк размах на двете си ръце посочи белите стени, въжетата от такелажа над главата си, факлите… всичко.

— Нищо не означава, капитане — отвърна господин Фар. — Това е просто… карнавал.

Досега Крозиър беше смятал Фар за надежден, здравомислещ човек и отличен гротмарсов старшина.

— Господин Фар, вие участвахте ли в такелажните работи тук? — попита той с рязък тон.

— Да, капитане.

— А вие, лейтенант Феърхолм, знаехте ли за… за животинската глава… изложена по толкова странен начин в последната зала?

— Да, капитане — отвърна Феърхолм. Издълженото, загоряло лице на лейтенанта изобщо не показваше страх пред гнева на командира му. — Сам застрелях животното. Вчера вечерта. Всъщност мечките бяха две. Майка и почти порасналото й мъжко мече. Към полунощ ще изпечем месото — ще си направим нещо като пиршество, сър.

Крозиър гледаше мъжете. Усещаше, как сърцето му бие силно в гърдите, чувстваше гнева, който — смесен с уискито, изпито от него по-рано, и увереността, че няма да види нито капка повече пред следващите дни — на сушата често го беше довеждал до буйство.

Но тук той трябваше да внимава.

— Господин Дигъл — обърна се най-накрая той към дебелата китайка с огромните гърди, — знаете много добре, че дробът на бялата мечка ни разболя всичките.

Двойната брадичка на Дигъл заподскача по същия начин като подплатената му с възглавници пазва.

— О, да, капитане. В черния дроб на бялата мечка има нещо гадно, което не можем да премахнем, колкото и да го печем. За днешното пиршество не съм сготвил нито черния дроб, нито белите дробове, капитане, уверявам ви. Само прясно месо — стотици фунтове прясно месо, добре опечено и идеално изпържено, сър.

Лейтенант Феърхолм заговори:

— Мъжете приемат като благоприятна поличба това, че се натъкнахме на две мечки на леда и успяхме да ги убием, капитане. Всички с нетърпение очакват среднощното пиршество.

— Защо никой не ми докладва за мечките? — попита Крозиър.

Офицерът, гротмарсовият старшина и готвачът се спогледаха. Стоящите наблизо птици и феи също.

— Самката и мечето бяха убити късно снощи, капитане — отвърна най-накрая Феърхолм. — Предполагам, че днес движението на хора е било предимно от „Ужас“ насам, за да помагат при подготовката на карнавала, а куриери от „Еребус“ не са били изпращани. Моля да ме извините, че не съм ви известил, сър.

Крозиър знаеше, че виновният за този пропуск е Фицджеймс. И бе наясно, че всички мъже наоколо го знаят.

— Много добре — каза най-накрая той. — Продължавайте. — Но докато мъжете започнаха отново да си слагат маските, капитанът додаде: — И Бог да ви е на помощ, ако се окаже, че часовникът на сър Джон е повреден.

— Добре, капитане — отвърнаха всички маскирани фигури наоколо.

Хвърляйки един последен, почти уплашен поглед назад, към ужасната черна зала — за своите петдесет и седем години хронична меланхолия Франсис Крозиър рядко бе изпитвал толкова тежък пристъп на депресия, както в черното като абанос помещение, — той пое към оранжевата зала, а оттам в зелената, после в моравата и накрая в синята, откъдето излезе навън, на открития тъмен лед.

Едва след като се измъкна от лабиринта от боядисани платна, Крозиър почувства, че може да диша свободно.

Костюмираните фигури боязливо отстъпваха встрани, докато той крачеше към „Еребус“ и тъмната, дебело облечена фигура, която стоеше на билото на ледената рампа.

Капитан Фицджеймс стоеше самотен до релинга и пушеше лулата си.

— Добър вечер, капитан Крозиър.

— Добър вечер, капитан Фицджеймс. Влизали ли сте вътре в това… това… — Крозиър не успя да намери подходящата дума и просто махна с ръка към шумния, осветен град от платнени стени и сложно оплетен такелаж. Факлите и мангалите светеха ярко.

— Да, влизах — отвърна Фицджеймс. — Бих казал, че хората ни са проявили изумителна изобретателност.

Крозиър не знаеше какво да отговори.

— Въпросът сега е — продължи Фицджеймс — дали техният многочасов труд ще отиде в полза на експедицията… или на Дявола.

Крозиър се опита да погледне в очите на по-младия офицер, скрити под козирката на увитата с шал фуражка. Той нямаше представа дали Фицджеймс се шегува.

— Предупредих ги — изръмжа Крозиър, — че не трябва да хабят нито една пинта масло и нито една бучка въглища за проклетия карнавал. Погледнете тези огньове!

— Мъжете ме увериха — каза Фицджеймс, — че използват само маслото и въглищата, които са спестили, като не са отоплявали „Еребус“ пред последните седмици!