Ужас

Колкото повече Крозиър ядеше, толкова по-ненаситен ставаше. Фицджеймс, Рийд, Бланки, Фар, Литъл, Ходжсън и останалите около него — дори Джопсън, стюардът му, седнал на съседната маса заедно с другите стюарди, — изглежда, поглъщаха месото със същия апетит. Един от помощниците на господин Дигъл, маскиран като китайско бебе, минаваше по масите и сипваше в чиниите димящи зеленчуци от тиган, затоплен на една от железните печки от велботите, но консервираните зеленчуци, макар и горещи, просто не можеха да се сравнят по вкус с великолепното мечешко месо. Единствено фактът, че е началник на експедицията, възпря Крозиър да отиде в началото на опашката и да си поиска допълнително, когато дояде голямото си парче месо. Лицето на Фицджеймс беше изгубило напълно предишното отнесено изражение; по-младият командир изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разреве от щастие.

Изведнъж, точно когато повечето от мъжете бяха дояли месото си и се бяха заели с изпиването на ейла си, преди той да е замръзнал, персийският крал, застанал на входа на виолетовата зала, започна да върти ръчката на латерната.

Бурните аплодисменти — оглушително хлопане на дебели ръкавици една в друга — се разнесоха още с първите ноти, изтръгнали се от грубия механизъм. Много от ценителите на музиката на двата кораба се оплакваха от латерната — според тях качеството на звука напомняло за стърженето на точилен камък, — но този път нямаше как да не се разпознае мелодията. Десетки мъже се изправиха на крака. Други запяха в хор, а парата от дишането им се издигаше, блестейки под ярката светлина на факлите, която проникваше през платнените стени на бялата зала. Дори Крозиър се ухили като идиот, когато ехото на познатите думи на първия куплет прокънтя откъм огромния айсберг, надвиснал над тях в мразовитата нощ.

Когато по команда от Небето
Британия израсла от морето,
била миропомазана земя —
и хор от ангели е възгласил това:

Капитаните Крозиър и Фицджеймс се изправиха на крака и се присъединиха към крещящия хор по време на припева:

Владей, Британия, владей сините вълни!
Никой никога не ще те подчини!

Чистият тенор на младия Ходжсън поведе гласовете на всички мъже в шест от седемте цветни зали, когато те подеха втория куплет.

Народи, недотам благословени,
пред своите тирани падат на колене,
а ти, велика и свободна процъфтяваш,
и завист във всички тях оставяш.

Смътно осъзнавайки, че две зали по-нататък на изток, на входа на бялата зала, настава някаква суматоха, Крозиър отметна глава и разгорещен от уискито и от мечешкото месо, крещя заедно с хората си:

Владей, Британия, владей сините вълни!
Никой никога, никога не ще те подчини!

Мъжете във външните зали на съоръжението продължаваха да пеят, но сега се и смееха. Оживлението там нарастваше. Латерната зазвуча по-силно. И хората запяха още по-гръмко. Застанал прав между Фицджеймс и Литъл и пеещ третия куплет, Крозиър зяпна изумено при вида на процесията, влизаща в бялата зала.

И още по-голямо величие те чака,
по-силна ще отблъскваш всяка следваща атака.
Както при всеки гръм, разкъсващ небесата,
дъбът британски се заравя по-дълбоко във земята.

Начело на процесията вървеше човек с театрален костюм, изобразяващ адмиралска униформа. Еполетите бяха толкова широки, че стърчаха осем инча извън раменете на ниския човек. Той беше много дебел. Златните копчета на едновремешната му флотска куртка не можеха да се закопчаят. И той беше без глава. По-точно — носеше своята глава от папиемаше под лявата си мишница, а под дясната държеше вехтата си, украсена с пера адмиралска фуражка.

Крозиър спря да пее. Но останалите мъже продължиха.

Владей, Британия, владей сините вълни!
Никой никога, никога, никога не ще те подчини!

Зад безглавия адмирал, явно изобразяващ покойния сър Джон Франклин — макар че онзи ден в мечешкото укритие сър Джон не беше обезглавен, — вървеше чудовище, високо десет или дванайсет фута.

То имаше туловището, козината, черните лапи, триъгълната глава и черните очи на арктическа бяла мечка, но вървеше изправено и беше двойно по-високо и с двойно по-дълги предни крайници. То крачеше вдървено, силно клатейки горната половина на тялото си, и вторачваше дребните си черни очи към всеки мъж, когото наближеше. Поклащащите се предни лапи, вяло отпуснати покрай тялото, бяха по-големи от главите на костюмираните мъже.