Ужас

Едва озовал се в тъмното помещение заедно с двайсет или трийсет мъже, които също се задържаха на прага — очите не привикваха към мрака веднага, а покритият със сажди лед създаваше зловещото впечатление на зейнала под краката бездна, — Крозиър усети как в лицето го удря вълна от студен въздух. Сякаш някой беше отворил врата в ледената стена на айсберга, който се извисяваше над всичко останало. Дори тук, в мрака, маскираните фигури продължаваха да пеят, но наистина големият рев се носеше откъм тълпата, струпана във виолетовата зала и все още напираща да влезе.

ВЛАДЕЙ, БРИТАНИЯ, ВЛАДЕЙ СИНИТЕ ВЪЛНИ!
НИКОЙ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА,
НИКОГА НЕ ЩЕ ТЕ ПОДЧИНИ!

Крозиър едва различаваше бялото петно на мечешката глава, израстваща от леда над абаносовия часовник — който вече беше отброил шест удара, прозвучали зловещо в тъмнината, — и високата бяла фигура на чудовищния звяр, силно поклащащ се напред-назад: на Менсън и Хики явно им беше трудно да пазят равновесие върху покрития със сажди лед при бясното плющене на северната стена под напорите на вятъра.

Тогава Крозиър видя, че в залата има втора огромна фигура. Тя също стоеше на задните си лапи. Намираше се по-далеч в мрака, отколкото смътно белеещото се чудовище на Менсън и Хики. И беше много по-масивна. И по-висока.

Докато мъжете утихваха и часовникът отброяваше последните четири удара, нещо в залата изрева.

МУЗИТЕ, ОТ СВОБОДАТА ТИ УСПОКОЕНИ,
ЩЕ СЕ ОТТЕГЛЯТ НА БРЕГОВЕТЕ ТИ БЛАЖЕНИ.
ОСТРОВ СВЕЩЕН, УВЕНЧАН С КРАСОТА,
И СМЕЛИ СЪРЦА, ПАЗЕЩИ СПРАВЕДЛИВОСТТА!

Внезапно мъжете в черната стая заотстъпваха назад, към все още напиращата да влезе тълпа.

— Какво става, за бога? — попита доктор Макдоналд.

Крозиър разпозна под бледата виолетова светлина, идваща през платнищата откъм съседната зала, четиримата лекари, предрешени като клоуни, но сега свалили маските си.

Хората в черната зала закрещяха от ужас. Разнесе се втори рев — Франсис Роудън Мойра Крозиър никога не беше чувал нещо подобно; приличаше на крясък, който би могъл да прозвучи по-скоро в някаква праисторическа джунгла, отколкото в Арктика през деветнайсети век. Звукът беше толкова плътен и толкова яростен, че капитанът на КНВ „Ужас“ изпита желание да се изпусне в гащите си още тук, пред всичките си подчинени.

По-едрата от двете бели фигури в мрака се понесе напред.

Маскираните мъже закрещяха, опитвайки се да отстъпят назад към напиращата тълпа от любопитни мъже, а после се разбягаха наляво и надясно в тъмнината, блъскайки се в почти невидимите боядисани платнени стени.

Крозиър, който беше невъоръжен, остана на мястото си. Той почувства как огромната твар профучава покрай него в тъмнината. Почувства го с ума си… почувства го вътре в главата си. Внезапно го лъхна мириса на стара кръв, а после и вонята на мърша.

Принцесите и феите трескаво захвърляха костюмите си и зимните шинели в мрака, драскайки по черните платнища и опитвайки се да се доберат до ножовете на коланите си, скрити под многобройните пластове дрехи.

Крозиър чу отвратително изшляпване, когато огромните лапи се блъснаха в тялото на един от мъжете. Нещо изхрущя противно, когато дългите като щикове зъби прегризаха нечии череп или кост. Във външните зали мъжете продължаваха да пеят.

ВЛАДЕЙ, БРИТАНИЯ, ВЛАДЕЙ СИНИТЕ ВЪЛНИ!
НИКОЙ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА,
НИКОГА НЕ ЩЕ ТЕ ПОДЧИНИ!

Абаносовият часовник удари за последен път. Беше полунощ. Беше 1848 година.

Мъжете най-накрая прорязаха с ножовете си черните стени и подхванатите от вятъра платна се понесоха към пламъците на факлите и на трикраките мангали върху леда. Огънят се изви високо нагоре и почти веднага обхвана такелажа.

Бялата фигура вече се намираше във виолетовата зала. Хората закрещяха и се разпръснаха, блъскайки се и ругаейки, някои вече разпорваха платнищата, за да не бягат по лабиринта към изхода, и Крозиър също започна да разбутва моряците, за да се измъкне. Черната зала вече беше пламнала и от двете страни. Разнесоха се още викове и покрай Крозиър претича мъж, чиито клоунски костюм, уелска перука и коса горяха.

Докато Крозиър успее да се измъкне от обезумялата тълпа от бягащи маскирани хора, виолетовата зала също беше пламнала, а тварта от ледовете беше преминала в бялото помещение. Чуваха се викове на множество мъже, които бягаха от бялото привидение, размахвайки ръце и сваляйки костюмите си. Паяжината от изкусно опънати въжета, чрез които платната и прътите бяха закрепени за огромния айсберг, вече гореше — пламъците изписваха чудновати руни на фона на черното небе. Хилядите фасети на стофутовата ледена стена отразяваха пожара.